Всичко.
Е.
Наистина.
Страшно.
Трудно.
Джейни и Кейб мият заедно чинии. Кабъл мие, Джейни подсушава. Толкова е мило. Джейни стиска здраво поредната чиния и я бърше. Умът й е зает.
Иска й се да знае дали той ще изрази на глас страховете от сънищата си.
И просто стреля:
— Някога мислил ли си какво би могло да бъде? Сещаш се, ако останем заедно и аз съм сляпа и се тътря наоколо и изпускам и троша чинии, понеже не мога да ги задържа в ръцете си…
Прибира чинията в шкафа.
Кабъл махва с мокри ръце към нея и я пръска с вода. Хили се.
— Разбира се. Смятам се за късметлия. Със сигурност знам, че слепите хора правят страхотен секс. А за да е честно, ще си сложа и аз превръзка на очите.
Побутва я леко с хълбок. Но тя не се разсмива. Възвръща си спокойствието като грабва един тиган и усърдно го търка с кърпата. Държи го за дръжката и оглежда отражението на лицето си в лъскавото му дъно.
— Стига де — роптае Кейб. Обърсва ръка в късите си панталони и погалва Джейни по бузата. — Само се майтапех.
— Знам. — Въздъхва тя и оставя тигана. Хвърля кърпата на плота. — Добре. Хайде да се позабавляваме.
13:12
Съсредоточава се.
Водата е студена, но следобедното слънце гали лицето и косата й.
Джейни се поклаща на място, приклекнала, с леко сгънати в лактите ръце се опитва да запази равновесие. Спасителната жилетка опира в ушите й. Силно почернелите й ръце приличат на пръчки, стърчащи от широките странични отвори на жилетката. Очилата й са в безопасност на лодката и сега пред погледа й всичко е размито. Сякаш гледа през стена от дъжд.
Поема си дълбоко дъх.
— Давай! — извиква и след секунди стремително се понася напред по повърхността на водата, коленете й посрещат вълните, ръцете й треперят.
Стиска здраво въжето, кокалчетата й побеляват, усеща дланите и мускулите си схванати от усилията, положени през последните два дни. „Отпусни се назад“ — спомня си и го прави. — „Остави въжето да те дърпа.“
Успява да се закрепи донякъде.
Клатушка се, изправя се и пак се клатушка.
Дупето й стърчи, знае го. Но какво би могла да направи. Пък и не я е грижа особено. Остава й само да се хили сляпо, докато струи вода я бият през лицето.
Изправя се.
— Ууу-хууу! — крещи.
Меган внимателно управлява малката грахово-зелена моторна лодка. Следи Джейни в огледалото за задно виждане, както добрите майки следят децата си, челото й е прорязано от две дълбоки бръчки, но тя й кима. Усмихва се.
Кабъл, с лице към Джейни, наблюдава от задната част на лодката, с неговата си усмивка. Зъбите му светят на фона на мургавата кожа, а кестенявата му коса, нашарена със златно от слънцето, буйно се развява на вятъра. Белезите от изгаряне на корема му блестят в сребристо-кафяво.
Но отдалечени на двайсетина метра разстояние, те и двамата изглеждат като петна на Джейни. Кейб крещи нещо много ентусиазирано, думите му се губят в шума на мотора и плясъка на вълните.
Ръцете и краката на Джейни потръпват, докато съхнат на вятъра, преди водните пръски пак да ги покрият. Кожата й е премръзнала.
Меган през цялото време се придържа в близост до осеяния с върби бряг. Поемайки към плажа и къмпинга на малкото градче, тя плавно завърта лодката в широк полукръг и я обръща с носа напред. Джейни се напряга на завоя, но усеща само малко подрусване. Когато отново изправят посоката, Джейни облизва устни и решително вдига палци към Меган.
По-бързо.
Меган се съгласява и ускорява в посока към пристанището и малкото лакирано в червеникавокафяв цвят бунгало — едно от шестте, пръснати по брега на комплекса „Рустик Логс“. Подминава го. Изследват нови територии.
„Ама че съм нахална“, мисли си Джейни. Присвива очи и прави смел, но все пак успешен опит да пресече отново килватера, докато двамата в лодката я окуражават.
И едва тогава забелязва, но вече е твърде късно.
Една жена лежи и се пече на воден дюшек, кожата й блести от лосиона и потта. Отдалече Джейни не може да различи добре сцената, но предупредителните знаци са й твърде познати. Стомахът й се преобръща.