Докосва рамото на Хенри.
Крясъците му се разреждат. Губят сила. Накъсаното му дишане става по-равномерно.
Госпожица Стюбин се взира в Хенри, концентрира се. Фокусира се. Докато накрая той се обръща към нея безмълвен.
Джейни наблюдава.
— Хенри — казва нежно госпожица Стюбин. — Това е дъщеря ти, Джейни.
Хенри не реагира. После внезапно лицето му се разкривява.
В този миг сцената пред Джейни се пропуква. Парчета от салона изпадат като части от счупено огледало. Ярки светлини се появяват в процепите. Джейни вижда това и сърцето й забива лудо. Хвърля тревожен поглед към госпожица Стюбин и към баща си, отчаяно иска той да я разбере, но Хенри отново е хванал главата си в ръце.
— Не мога да остана тук — крещи Джейни, събира цялата си мощ и се изтръгва от съня, преди пищенето и заслепяващите цветове отново да я завладеят.
02:20
Тишината е пълна, ако не се брои шумът в ушите на Джейни.
Минутите текат, Джейни лежи, неподвижна и сляпа, с лице върху влажните плочки на пода, в болничната стая. Главата я боли. Мъчи се да се раздвижи, но мускулите й отказват.
02:36
Накрая зрението на Джейни започва да се възвръща, въпреки че все още всичко е в мъгла пред очите й. След няколко неуспешни опита се изправя с пъшкане, подпира се на стената и бърше устата си с ръка. По дланта й остава кръв. Бавно обхожда с език устната кухина, за да намери раната там, където очевидно се е хапала по време на кошмара. Внимателно опипва врата и гърлото си. Преглъща сгъстена от кръв слюнка и стомахът й се свива в конвулсия. Примижва и поглежда изумена часовника — не и се вярва, че е минало толкова много време.
После се обръща към Хенри. Прокарва пръсти през заплетената си коса, докато втренчено се взира в агонизиращото му лице, застинало в същата онази ужасна гримаса от съня, в който той крещеше безспир.
— Какво ти е, какво ти има? — пита. Гласът й напомня пищенето от кошмара.
Хапе долната си устна, продължава да го гледа от разстояние, не е забравила Хенри безумеца. „Той не е в безсъзнание. Не може да ме нарани.“
Не го вярва, затова си го повтаря на глас, на себе си и на него:
— Не можеш да ме нараниш.
Това помага малко.
Пристъпва по-близо.
Вече е до леглото.
Пръстът й замръзва на сантиметри от китката му и тя си представя как той скача и я стисва в онази студена мъртвешка хватка. Как разкъсва гърлото й. Как я души. И все пак, бавно, Джейни спуска ръка и я поставя върху ръката на Хенри.
Той не помръдва.
Ръцете му са топли и груби.
Точно каквито трябва да бъдат ръцете на един баща.
02:43
Твърде късно е за автобуса.
Когато усеща, че достатъчно си е възвърнала силите, Джейни прекосява на зигзаг болницата и излиза на улицата. Закуцуква бавно в нощта към вкъщи.
Понеделник
7 август 2006
10:35
Ловец на сънища. Собственият й баща. Като нея.
Невероятно.
Джейни облича дрехите си за джогинг и се отправя към автобуса. Слиза на последната спирка в края на града. И тича до крайната точка на трасето.
Нещата в покрайнините се движат много по-бавно, отколкото в града. Джейни тича, слуша стъпките си по паважа и целият свят сякаш минава пред очите й. Редиците с узряла царевица чакат да бъдат обрани. Пред погледа на Джейни като в лека мъгла изникват меките им кафяви коси.
От потта очилата й се плъзгат надолу по носа и тя за пореден път си казва, че трябва да запомни всяка гледка, докато още е в състояние да вижда. Прилошава й от мисълта, че ще изгуби всичко видимо, затова го попива стъпка след стъпка, преди мислите й да я отнесат някъде другаде.
Чува песента на дървесните жаби и се връща в детството си, когато си мислеше, че това силно жужене го издават не животни, а електрическите кабели, пращящи от енергия. След като научи, че звукът се произвежда от жабите, не можа да повярва.
И още не вярва.
Все пак тя никога не е виждала дървесна жаба отблизо.
Докато вдишва с пълни гърди спарения летен въздух, надушва лек мирис на кравешки изпражнения. Почти едновременно усеща и болезнено сладкия парфюм на диви цветя, примесен с тлееща нотка асфалт от наскоро запълнени дупки по пътя.
С ясен ум и точна цел Джейни стига дългата, обрасла с растителност алея за паркиране пред къщата на Хенри. Постепенно забавя крачка и се опитва да успокои дишането си.