— Здрасти, имаш ли осемнайсет? Значи можеш да се подпишеш.
— Аз… да.
— Къде е Хенри? По гаражни разпродажби? А, очевидно не, защото колата му е там… е, можеш да му кажеш, че видях табела за голяма благотворителна разпродажба пред лутеранската църква. На „Уоштеноу“, в петък и събота.
Изглежда смутена.
— Хенри… няма да успее. Той е… болен. Не е добре. — Джейни усеща, че гърлото й се стяга. — В болница е, вероятно няма да оцелее.
Жената остава с отворена уста. Хваща се за рамката на вратата.
— О, мили боже. Не е истина. Вие сте… Коя сте вие? — Удря се с юмрук по бедрото, сякаш, за да се стегне. — Ако мога да попитам, тоест… не е моя работа, но Хенри ми беше клиент от години. Приятели сме.
Обръща се рязко и вперва поглед в дърветата, пръстите й тревожно играят по устните, после се ровят из момчешката й прическа.
— Аз съм Джейни. Дъщеря му — представя се Джейни. Звучи странно.
— Дъщеря ли? Никога не ми е споменавал за дете.
— Не мисля, че е знаел за мен.
Жената въздиша.
— Е, наистина съжалявам, това е сигурно. Ще му кажете ли, че му пожелавам всичко хубаво?
— Да, аз… той е в кома или нещо такова, но ще му предам. А вие… бихте ли могли да ми разкажете за него? Тоест, разбрах, че ми е баща чак когато го откараха в болницата, така че не знам много… — Джейни преглъща с усилие. — Искате ли вода?
— Не, благодаря. Имам си достатъчно в камиона. — Все още шокирана от новините, пощальонката махва с ръка, за да прогони някакъв комар. — Хенри Фейнголд е добър човек. Не притеснява никого. Може да изглежда малко странно, но има златно сърце. Просто си върши работата и живее тук, съвсем сам, казва, че така предпочита. Учи много по интернет, търси информация за работата си и за други неща — мисля, че веднъж изкара онлайн курс. Не съм сигурна точно по какво, но винаги е пълен с интересни теми за разговор.
— Спомена ли, че му е зле миналата седмица?
— Нищо повече от обичайните му главоболия. От време на време получаваше и мигрени. Никога обаче не е бил на преглед за тях, макар да му казвах, че трябва. Оправдаваше се, че нямал осигуровка.
— Значи главоболия?
— От време на време. От това ли…? — Жената от куриерската компания кима, вместо да продължи с думи.
— Да, нещо в мозъка му, може би тумор. Изглежда, в болницата не са съвсем наясно.
Жената свежда поглед към земята.
— Е. Много съжалявам. Ти се грижи за себе си. Аз… По дяволите… наистина много съжалявам.
Вдига кашоните, които Джейни е подготвила за изпращане.
— Благодаря — казва Джейни.
— Ако нещо се случи, нали разбираш… би ли могла, ако е възможно, да ми оставиш бележка на вратата? Често минавам оттук, понякога по два пъти на ден, когато има следобедна поръчка. Много ще съм ти задължена. Името ми е Кати.
Джейни кима.
— Ще се опитам. Хей, Кати?
— Да?
Джейни помръдва нервно.
— Той не е сляп, нито пък ослепява. Нали?
Кати поглежда Джейни неразбиращо.
— Не — отвръща. — Дори не носи очила.
13:15
Джейни сяда в старото кресло и премисля всичко.
Усамотение.
Той живее тук, почти на четиридесет е, не е нито сляп, нито недъгав.
— О, боже — казва Джейни. Обляга глава на стола. — Какво, по дяволите, търся аз? Логиката е очевидна. Такава съм идиотка.
Телефонът й не спира да вибрира.
— Здравей — вдига.
— Здрасти — казва Кейб малко раздразнен. — Заета ли си с нещо, или какво?
— Просто трябваше да се махна за малко — казва Джейни. — Защо, какво толкова важно има, та да не мога да изчезна за три часа, без някой да ме следва по петите? — Тонът й е по-остър, отколкото би искала. Но на Джейни наистина започва да й харесва тишината.
Кабъл мълчи и Джейни съжалява.
— Извинявай — казва. — Това не прозвуча както трябва.
— Добре, няма нищо — отговаря той. Но гласът му е все още напрегнат. — Просто се обаждах да те питам в колко часа искаш да те взема за срещата с Капитана днес. Тя е в два.
Джейни се изправя на стола.