— Мамка му! — Поглежда часовника. — Забравих. — Оглежда се наоколо из стаята, за да провери дали всичко си е на мястото, и излиза, затваря вратата, но не заключва, оставя къщата така, както я е заварила. — Реших… да потичам. Ще трябва да спринтирам до вкъщи и да се изкъпя набързо. Става ли в един и петдесет и пет?
— Оо, но това е на косъм. Ще закъснеем. Искаш ли да дойда там, където си в момента, и да те закарам у дома за по-бързо?
Джейни вече тича по алеята за паркиране, мускулите й са схванати.
— Не — отказва. — Просто ще се видим в управлението.
— Какво? С автобуса ли ще пътуваш? Капитана ще се побърка. Джейни, аз трябва да те закарам. Знаеш го. Хайде. — Звучи ядосан.
Гласът на Джейни подскача в синхрон с тичането. Издишва през стиснати устни, за да предотврати болката, която вече усеща да се прокрадва в слабините.
— Знам — казва. — Знам.
— Къде си?
Забавя ход.
— Виж какво, Кейб, мисля… просто… иди без мен — казва. — Става ли? Аз няма да дойда.
— Какво, по дя… Джейни! Хайде. Не го прави. Ще те взема в един и петдесет и пет. Ще успеем.
Джейни, ходейки.
— Не — отговаря твърдо. — Имам някои неща за вършене. Ще звънна да й обясня. Просто тръгвай.
— Но… — Кабъл въздиша.
Джейни мълчи.
— Хубаво — отсича той и прекъсва без „довиждане“.
Джейни затваря капачето на телефона и го пъха обратно в джоба си.
— Боже — казва. — Не знам дали ще се справя с това.
Обажда се на Капитана по пътя към вкъщи.
— Всичко наред ли е, Ханаган?
— Не съвсем, сър — отвръща Джейни. Гласът й трепери. — Днес няма да дойда. Съжалявам.
Посреща я тишина.
Джейни спира.
— Няма да успея за срещата. Мисля… мисля, че взех решението.
Чува скърцане на стол и тиха въздишка.
— Добре. Хубаво — казва Капитана. — А Кабъл?
Джейни се свлича на колене и присяда на хълбок отстрани до канавката, затваря очи. Гризе показалеца си. Диша равномерно, за да успокои гласа си.
— Още не — отговаря. — Но скоро. Просто ми трябват няколко дни, за да реша как точно да постъпя.
— О, Джейни… — казва Капитана.
13:34
Стои на пътя, колебае се накъде да тръгне. Към дома или обратно у Хенри. Умът й настоява само за едно.
Но стомахът й започва да къркори и тя бързо разбира отговора.
Някак си не е правилно да яде от храната на баща си. Крачи уморено към спирката. И мисли, не спира да мисли.
Знае, че трябва да се сбогува с Кабъл.
Завинаги.
Просто е адски трудно да си го представи.
14:31
У дома Джейни си приготвя три сандвича. Изяжда единия, завива другите два във фолио и ги пъха в раницата. Доротея се появява за малко и рови в хладилника.
— Искаш ли да ти направя сандвич, майко? — пита Джейни, без особено желание. — Продуктите са на масата.
Доротея отказва предложението с незаинтересовано махване с ръка и несвързано мрънкане. Взема си кутия бира и се прибира обратно в стаята.
После някой отваря входната врата.
— Хей, Джейнърс, тук ли си? — Кари е.
Джейни изръмжава наум. Единственото, което иска сега, е да се върне обратно у Хенри.
— Здрасти. К’во става?
— Нищо. — Кари бавно се занася до кухнята и сяда с отскок върху плота. Перчи крака. С джапанки е. — Виж ми педикюрчето. Не ми ли завиждаш?
Джейни удостоява с подобаващо внимание пръстите на краката на Кари.
— Разбира се! Супер сладко е, Кари.
Джейни си пълни бутилка с вода от чешмата и я слага в раницата.
— Излизаш ли? — Кари изглежда малко разочарована.
— Да — казва Джейни.
— При Кейб?
— Не.
Джейни въздиша. Беше принудена да лъже Кари през цялата последна година от гимназията, когато изпълняваше полицейски задачи. Но вече не иска.
— Мога ли да ти доверя една тайна?
— Естествено.
Джейни се усмихва.
— Ами… аз намерих къщата на Хенри. Сега се връщам там, ще се опитам да разбера нещо повече за него.
— Супер! — Кари скача от плота. — Може ли да дойда и аз? Ще те закарам.
— Ами… — казва Джейни. Иска й се да е сама, но след като веднъж вече тича до Хенри днес, мисълта да я закарат и върнат с кола е твърде изкусителна, за да откаже. — Разбира се. Готова ли си да тръгнеш… веднага?