— Винаги съм готова. Отивам да запаля малката дива, ще се видим на алеята.
14:50
— Е — казва Джейни от пътническото място на „Шевролет Нова“, 1977 година. — Нямаш ли планове със Стю днес?
— Не — Кари се мръщи, докато излиза от града, следвайки указанията на Джейни. — Защо всички ме питат едно и също, когато ме видят без него?
— Защото винаги си с него?
— Е, и? И аз съм човек. Само за това ли можем да говорим? Къде бил Стю.
Джейни подава глава през прозореца и посреща бриза с лице, надявайки се да няма сънуващи.
— Да не би нещо да сте скарани?
— Не — казва Кари.
— Добре тогава… кога ти започва училището?
Лицето на Кари грейва.
— Точно след Деня на труда. И ще е жестоко. Най-накрая! Ще уча нещо, което наистина ми се учи.
— Ти ще си най-добрата, Кари. Страхотно ги умееш тия неща с косата.
— Ами да, не е ли така? — казва. — Благодаря ти.
Отклонява поглед от пътя за малко, за да погледне Джейни. Очите й леко блестят. Може би са насълзени от вятъра. Или не.
Джейни се усмихва, протяга ръка и приятелски прегръща Кари през врата. Забравя, че Кари не получава много повече подкрепа в семейството си, отколкото тя самата.
Кари навлиза с Етел в неравната алея за паркиране. Етел протестира със скърцане и ръмжене, но Кари не се отказва.
— Защо, за бога, живее чак тук в проклетия… проклетия Саскачуан? — възмущава се Кари през смях.
Джейни дори не се опитва да й обърне внимание, че най-близката канадска провинция е Онтарио. Нито пък, че се движат на юг.
Слизат от колата и Джейни веднага се отправя към къщата, докато Кари изследва наоколо — избуялите храсти, миниатюрната стара колиба, незаключената врата.
— Какво, ама той не си ли заключва вратата?
— Не, поне не последния път, в който е излязъл.
— Е, да, виждам. Не живее все пак в гетото, нали се сещаш? А и кой изобщо ще дойде чак в тая пустош? То тук всичко е въпрос на късмет. Или ще те посрещнат с пистолет в главата, или ще те поканят на барбекю.
Кари продължава да плямпа.
Джейни не я слуша.
Всичко е наред.
15:32
Без да губи време, Джейни сяда на компютъра. Кари се мотае из кухнята, хапва малини от хладилника, Джейни не й обръща внимание. Компютърът, все още включен, след като тя си тръгна така припряно по-рано сутринта, се събужда с часове и после му трябва още толкова, за да се свърже с интернет чрез телефонна връзка.
При звука от набирането на телефона Кари се обръща към Джейни.
— Какво правиш на компа, Джейнърс? Това не е ли… някак нередно?
Кари е в кухнята с ръце върху вратичките на един от шкафовете — вади неща, разглежда ги и ги връща обратно.
— Ами, не е — лъже Джейни. — Аз съм му дъщеря, позволено ми е.
Кари свива рамене и продължава към следващия шкаф.
Джейни гадае за произхода на името на магазина на Хенри.
— Хей, Кари, Доти не е ли галено от Доротея?
— Как бих могла да знам? — отговаря Кари. И после — Да, възможно е. И е много по-лесно за произнасяне от цялото име.
— Да — казва Джейни, отваря нова страница и го търси в Гугъл. — Да, така е.
— Какво-о? — вика Кари, седнала на кухненския под. Чува се дрънчене на тигани.
— Нищо — отвръща Джейни разсеяно. — Просто спри, каквото и да правиш там. Изнервяш ме.
— Какво-о? — пак се провиква Кари.
Джейни въздиша. Показалецът й замръзва над левия бутон на мишката — тя се колебае. Накрая решава и кликва на пощата на Хенри. Сега вече наистина си вре носа, където не й е работата, но не може да се удържи.
Джейни чете с усмивка учтивата кореспонденция с клиентите му, опитва се да си го представи. Иска й се да можеше да говори с него за всичко това.
За живота му.
В този момент силен трясък откъм кухнята отново я разконцентрира и тя подскача, вбесена.
— Кари, какво, по дяволите, става? Сериозно, давай да си ходим вече, а, може ли? Исусе, никъде не мога да те взема със себе си!
Джейни просто иска да бъде оставена на мира, за да се наслади на думите на баща си. Прекъсванията я побъркват.
Кари стои върху кухненския плот пред отворените шкафове, държейки една от вратичките. Наднича през рамо с виновен поглед, докато Джейни нахълтва в кухнята, за да разследва бъркотията.