— Обичам като ме наричаш „Исусе“.
Джейни стиска устни, все още бясна, скрива усмивката си.
Нещата не са толкова зле, колкото й се беше сторило.
Някакви празни алуминиеви кутийки.
— Виж какво открих — казва Кари и издърпва кутия за обувки от рафта. Скача на пода. — Бележки, разни неща. Прилича на кутия със спомени.
— Не! Това вече никак не е яко. — Джейни поглежда неспокойно през прозореца, сякаш дрънченето на тенекиите в това тихо място би могло да докара ревящи клаксони и свирещи гуми. — И без това трябва да се махаме оттук.
— Но… — противи се Кари. — Мила моя, ти трябва да видиш тази кутия. Пълна е със следи към миналото ти. Историята на баща ти. Не си любопитна? — Гледа изпитателно Джейни. — Хайде, Джейнърс! Що за детектив си изобщо? Би трябвало да ти пука за това. Има няколко малки брошки, монети и други джунджурии, и един пръстен! Но има и писма…
Очите на Джейни светват, погледът й се насочва към кутията.
— Не. Това е твърде лично. Не е… — запъва се.
— Хайде, Джейнърс — прошепва Кари, очите й блестят.
Джейни се навежда и наднича в кутията, като внимателно размества някои от нещата.
— Не. — Изправя се рязко. — И искам и ти да спреш да си вреш носа.
— Ох! Колко скучно.
— Да, освен това, мисля, че нарушаваме закона.
— Ама нали каза…
— Знам, знам. Излъгах.
— Значи може да ни арестуват? Е, това вече е страхотно. Не помниш ли, че веднъж вече ми се случи и не изгарям от желание пак да ме тикнат в затвора, особено пък с теб. И кой ще ни плати гаранцията? — Кари събира тенекиите от пода и ги набутва обратно в шкафа.
— Нашите определено ще ме убият. И Стю също. Боже, Джейни.
— Съжалявам — виж, не става дума, че някой ще ни хване. Никой дори няма представа, че този човек съществува. Пък и аз все пак съм му дъщеря. Това може да ни помогне, ако се наложи. Не че ще се наложи наистина…
Джейни оставя кутията със спомени на плота и подава останалите неща от шкафа на Кари. Отчаяна е. Ще й се да не беше водила Кари, въпреки всичко. Просто има нужда от малко време насаме, за да пресее мислите си, да се концентрира и да реши.
Но времето изтича, Джейни знае. Трябва да открие как да помогне на Хенри, преди да е умрял. А тази кутия може да съдържа следа.
И все пак, Джейни не е крадец. Поне не на физически предмети.
Джейни въздиша, примирена.
— Хайде да тръгваме, Кари.
Тръгват.
Пръстите на Джейни трудно се отделят от бравата.
18:00
Тя лениво тътри крака нагоре по алеята за паркиране на „Уейвърли“, покрай БМВ-то.
— Хей.
Кабъл, седнал върху една обърната кофа, вдига поглед. Боядисва перваза пред входната врата. Избърсва потта от челото си с ръкава на фланелката.
— Хей — отвръща. Гласът му е безизразен.
— Не си ми звънял цял следобед.
— Не ми вдигаш, като ти звъня, така че защо да се занимавам?
Джейни кима, съгласява се, че е идиот.
— Е, как мина срещата?
Той просто я поглежда. Тези очи. Болката.
Тя знае какво трябва да каже.
— Съжалявам, Кейб.
И наистина е така. Толкова съжалява.
Той се изправя.
— Добре, благодаря ти — отговаря. — Би ли искала да ми кажеш какво се случва с теб напоследък?
Джейни преглъща шумно. Прокарва пръсти през косата си и просто го поглежда. Навежда глава и стиска устни, за да не се разтреперят.
Не може да го направи.
Не може да му каже.
Не може да го изрече. Не е в състояние да произнесе: „Кейб, напускам те.“
Затова лъже.
— Цялата тази работа с Хенри. И глупостите с майка ми. Не мога да се занимавам с нищо друго в момента. Трябва ми малко време, за да се справя с всичко.
Очите й избягват неговите. Тя се пита. Пита се дали той усеща.
Той остава безмълвен за миг, изучава я.
— Добре — казва, контролирайки се. — Разбирам. Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб?
Навежда се и оставя четката. Слиза надолу по стъпалата към нея. Пресята се към лицето й и прибира кичур коса, който се е обърнал в грешна посока.
— Просто се нуждая от малко време и… и от малко пространство. Малко, не много. Поне докато нещо не се случи с Хенри. Става ли?