Вдига глава. Среща погледа му. Двамата стоят там, лице в лице, всеки изучава другия.
Тя пристъпва към него. Обгръща кръста му с ръце. Ризата му е залепнала от пот.
— Става ли? — пита отново.
Той я придърпва. Прегръща я.
Целува я по челото и въздиша.
19:48
Джейни, на пода, облегната на леглото си. Мисли.
Може просто да си легне рано.
Изкушаващо е.
Но не.
20:01
Джейни хапва сандвича си в автобуса. Прокарва го с вода. Върви пеша две мили от последната спирка до къщата на Хенри. Поне не е толкова горещо. И все още е достатъчно светло.
Гората е по-шумна през нощта. Един комар прелетява с лудо бръмчене край ухото й. Джейни непрекъснато се пошляпва по ръцете и по коленете, докато върви. Стига там цялата нахапана, особено след като преминава през дългата обрасла алея.
Вътре е много по-хладно от всеки друг път. Нахлува приятен ветрец, а и къщичката е прекарала под сянката на дърветата вече няколко часа.
— Ах — въздиша Джейни, когато влиза и вратата се затваря след нея. Мир и спокойствие. Малка къщичка, цялата на нейно разположение. Джейни се оглежда наоколо и си представя какво би било да живее тук, без страх от нечии сънища.
Струва й се, че Хенри се е наредил много добре. Отворил си е малко интернет магазинче, има си спокойствието и никой не го притеснява, освен Кати пощальонката… но Кати никога няма да заспи.
Мисли за парите, които спестява от години, включително петте хиляди от госпожица Стюбин. Мисли за стипендията. Ще изгуби тази възможност, ако напусне работата си. Ако се скрие от света. Но заради зрението не си ли струва да изгуби една стипендия?
Чуди се дали би могла да се справи сама, ако си има малък интернет бизнес.
Или.
Защо пък да не… наследи такъв?
Побиват я тръпки.
Ами ако наследи от Хенри… всичко?
Продължава да се оглежда, умът й трескаво работи. По дяволите, тя и без това се справя напълно сама у дома, без непотребната си майка, и е напълно наясно как се върти домакинство. Плаща наем, пазарува… дали някой изобщо ще забележи, или ще му пука, ако просто се нанесе на това място?
— Защо не? — прошепва.
Джейни отпива глътка вода от бутилката и просто седи там, в стария раздърпан стол, заобиколена от звуците на нощта, погълната от мислите си. Изведнъж цялата идея за изолация от зелената тетрадка на госпожица Стюбин започва да й се вижда не толкова лоша.
— Определено мога да свикна с това — казва тихичко — за щастие! И никога повече няма да влизам в сънища.
Усмихва се, защото усещането е прекрасно.
И после й хрумва.
— Може пък и да мога да се виждам с Кейб — прошепва.
Представя си как си правят заедно вечери на свещи тук или обеди, когато той успее да се измъкне от лекции. Да прекарват по няколко часа дневно… да правят секс и да бъдат заедно. Просто не по време за сън.
Звучи добре.
За около пет минути.
След това се замисля какво би било наистина.
Не, не вижда по какъв начин биха могли да живеят заедно.
Тя няма да има деца, няма да има семейство, никога. Джейни не може да поеме този риск, ако иска да запази зрението си — сънуващото бебе ще я умори напълно. Освен това Джейни за нищо на света няма да предаде това дяволско проклятие на някой друг.
За нея няма проблем.
Но за Кейб? Какво ще означава за него такъв живот?
Бъдещето на Кабъл в черупка:
• ще живее някъде другаде
• ще прекарва няколко часа дневно в колибката
• никога няма да се ожени
• никога няма да има деца
• никога няма да прекара и една нощ с жената, която обича
Представя си как ще минава времето им заедно, какво би било, ден след ден. Потискащо еднообразие. Кабъл идва за задължителните два часа, балансирайки между училището, работата и домашните задължения.
Джейни знае, че това ще е ад за Кейб.
Като часовете за посещения в старческия дом „Хедър“.
Накрая ще си говорят за кръстословици и времето.
А той е способен да го направи. Да остане с нея. Въпреки че това напълно ще съсипе целия му живот.
Той просто си е такъв.
Джейни удря с юмруци по страничните облегалки на креслото.
Отпуска глава назад.