И прошепва в празната стая:
— Не мога да го направя.
21:30
Преглежда всичко, което досега е открила за Хенри. Бизнеса. Бележките, списъците за пазаруване. Информационните листовки за мигрената. Купища отбелязани медицински сайтове в мрежата и всякакви други страници, предлагащи методи за справяне с болката.
Чуди се, ако беше имал осигуровка и ако бяха хванали тумора или аневризмата, или каквото там е, навреме… дали щеше да е тук все още.
Може би, но тогава тя никога нямаше да разбере за него.
Представя си го — как скубе коси, притиска глава. Спомня си лицето му застинало в агония. Пита се дали продължава да усеща болката все така силно, безпомощно свит върху болничното легло. Спомня си как я молеше за помощ. Обръща се към медицинските сайтове от екрана:
— Ще ми се да знаех как да ти помогна, Хенри. Предполагам… надявам се скоро да се отървеш, за да може всичко да приключи.
Джейни отлепя топлите си потни бедра от пластмасовия кухненски стол и оглежда малкия хол. Представя си го тук, в малката уютна къщичка, далеч от шума, далеч от хората.
Отива в кухнята, където кутията, която Кари беше намерила след обяда, още стои на плота. Джейни се изкушава да я разгледа. Да хвърли бърз поглед на писмата, които сякаш я приканват заедно с лекия бриз, нахлуващ през прозореца. Но…
Две неща.
Не иска да чете някакво лигаво интимно писание, сътворено от нейното алкохолизирано жалко подобие на майка. И…
Не иска повече да съжалява Хенри.
Стига й толкова мъка. Наистина стига. Достатъчно страда. Не желае повече да среща хора, които я разбират и после нещо става и те умират.
Иначе, с радост би поела нещата тук. Но това не значи, че ще го обича. Твърде късно е. Той е стигнал твърде далеч. А нея и без това я чака достатъчно много болка в най-скоро време.
Джейни поема дълбоко дъх. Разтърсва глава. Пъха кутията обратно в шкафа, откъдето я е извадила Кари.
Подрежда къщата, така че да изглежда както първия път, в който я видя. Изключва компютъра и лампата и остава там в мрака да слуша тишината. Да мечтае. Да мечтае този мир да е неин. Вече знае, че може да го има, когато Хенри умре. Мястото, в което може да престане да бъде нащрек. И да живее. Където няма да се безпокои, че ще се окаже в нечий сън.
Нещо вътре в нея копнее за това. Повече, отколкото за каквото и да било друго. Дори за Кейб.
Може би е техника за оцеляване.
Или може би, както винаги е било, преди да срещне Кейб, тя просто е един самотник. И винаги ще бъде.
Поне така изглежда.
Сяда отново на стария стол в тъмното, в убежището. Пита се какво ли й готви животът оттук нататък. Как ще се грижи за майка си и защо изобщо трябва да го прави — може би за Доротея ще е по-добре сама да се грижи за себе си. Може би Джейни й е отнемала този шанс през цялото време досега.
Да живее мирно и тихо. Да запази зрението си. Джейни поглежда пръстите си. Те хвърлят издължени сенки под светлината на звездите, надничащи през отворения прозорец. Размърдва ги и сенките се размиват в скута й.
Усмихва се.
И въпреки че Капитана ще се разочарова и ще трябва да анулира стипендията й, тя знае, че Комиски никога не би я винила за това, че иска да се опита да живее нормален живот. Джейни дълбоко в себе си вярва, че всичко ще бъде наред.
Все пак ще й липсва да вижда Капитана и момчетата. Това поне е сигурно.
— Е — обръща се нежно към ръцете си, сгъва пръсти и ги събира в скута. — Решено. Изолация. Това е моят избор.
Боже, колко е приятно да го каже на глас.
Въпреки че е страшно.
Остава само един свободен край, който Джейни трябва да завърже, преди да спре завинаги да лови сънища. Още един пъзел за нареждане.
Изглежда й най-подходящо да завърши нещата по този начин.
Въпреки че сигурно ще бъде най-тежкото преживяване в целия й живот.
Джейни вдишва дълбоко и после издишва продължително, устните й вибрират от струята. Изпитва страх да се върне обратно в болницата. Повече отколкото когато трябваше да отиде на партито у Дърбин. Повече отколкото когато влезе в съня на онова странно момче Кабъл, което заспа в училище и сънува чудовище с ножове вместо пръсти.
Но.
Но.
Това е и последният шанс на Джейни да види госпожица Стюбин и да се сбогува с нея.
Да затвори вратата, както се казва. Боли я толкова много само при мисълта за това.