Но Джейни ще се справи и ще намери как да помогне на Хенри. Ще опита да свърши и двете неща наведнъж, дори опитът да я убие.
Е…
Да се надяваме, че няма точно „да я убие“. Това би провалило всичко. Естествено.
Хенри
Все още понеделник
22:44
Разходката до автобусната спирка е дълга. Тъмно е. Светкавици прорязват небето в жегата. Гръмотевици ръмжат ниско над земята, влагата плътно обгръща всичко наоколо. Но дъжд не вали.
Комарите са непоносими.
Джейни вечеря сандвич и вафла с ядки. Запасява се с енергия, подготвя се за тежка нощ. Макар че е възможно Хенри да не е вече между живите.
23:28
Коридорите са тихи, както обикновено, и вратите са затворени. Джейни махва с ръка за поздрав на Мигел и се приближава към рецепцията.
— Нещо ново?
Мигел поклаща глава.
— Докторът мисли, че не му остава много — казва.
Джейни кима.
— Вероятно ще прекарам тук цялата нощ… просто ще стоя с него. Става ли?
— Разбира се, мила — отговаря Мигел. Пресяга се покрай плота. — Ето ти одеяло за всеки случай, ако ти стане студено. Облегалката на стола се спуска назад, нали знаеш?
Джейни не знае, но все пак кимва и взема одеялото.
— Благодаря ти.
Продължава надолу по коридора до стаята на Хенри. Спира пред вратата, поема си дълбоко въздух няколко пъти.
— Готова съм — изрича тихо и отваря. Затваря бързо след себе си и вече е на пода.
Този път е различно.
Този път Джейни е погълната от кошмара без излишни въведения. На познатото място от предишния път Хенри крещи:
— Помогни ми! Помогни ми! — Отново и отново. Обръща се към Джейни, когато я вижда да се приближава, и продължава да крещи. Стоически госпожица Стюбин изчаква всичко да свърши. Дори в това нейно нетленно състояние, ако може да бъде определено така, тя изглежда уморена.
Джейни не губи време.
— Хенри! — вика го тя. — Искам да ти помогна! Тук съм, за да ти помогна. Само че не зная как. Ще ми покажеш ли?
Но нищо не може да спре Хенри.
Джейни се обръща към госпожица Стюбин.
— Защо не си тръгнете поне вие?
— Не мога. Не и докато той не е готов да дойде с мен.
Джейни простенва — разбира, че е отговорна не само за покоя на истеричния си почти мъртъв баща, но и за щастието на милата госпожица Стюбин. Запушва ушите си с ръце. Отчаяна, обезумяваща от крясъците. Нервите й са опънати докрай. И я боли. Цялото тяло я боли.
Хенри се изправя и се приближава до Джейни, тя отстъпва назад, напрегната, ужасена, че може да я грабне, да я удуши, но той не го прави.
— Помогни ми! Помогни ми! — крещи в ухото й, кара костите й да треперят от силата на гласа му. Тя се движи наоколо, той я следва. Тонът му е умоляващ. Пада на колене, хваща ръката й, стиска я силно и продължава да крещи. Зове за помощ.
Гласът му става груб, неконтролируем.
Джейни не знае какво да прави. Тя също крещи в отговор:
— Кажи ми, кажи ми как да ти помогна!
Воплите на Хенри стават непоносими.
Госпожица Стюбин търпеливо чака и наблюдава, очите й са пълни със съжаление.
— Не мисля, че ще успее — казва тя, но Джейни не може да я чуе.
Джейни знае, че няма да издържи още дълго така. Усещанията й вече я напускат. Физическото й тяло изчезва, а тялото от съня стене от собствената си болка. Тя не може да стори нищо за Хенри… нищо.
Не се сеща нито какво, нито как.
Обръща се към госпожица Стюбин:
— Може ли вие да се опитате? Както последния път?
Госпожица Стюбин кимва в знак на съгласие. Приближава се до Хенри. Върви, сякаш се плъзга като перце по пода.
— Хенри — казва. Слага ръка на рамото му.
Крясъците утихват.
Госпожица Стюбин се концентрира. Говори му с ума си. Успокоява го.
Накъсаните вопли на Хенри постепенно замират.
Госпожица Стюбин го води обратно до стола му и приканва Джейни да дойде.
— Ето — казва госпожица Стюбин и се усмихва. — Наистина така е много по-лесно, Хенри.
Хенри отваря шепи, пълни със снопчета от собствената му коса. Показва ги на Джейни.
Джейни кима с разбиране.
— Боли те главата, нали?
— Аа — казва той глухо, сякаш му е трудно да говори нормално. — Да, боли.