— Не знам какво да направя — казва Джейни. — Знаеш ли как мога да ти помогна?
Хенри поглежда Джейни. Поклаща глава.
— Просто искам да умра — казва. — Моля те. Можеш ли да ми помогнеш да умра?
— Не знам. Ще… ще опитам. Но не мога да върша нищо незаконно. Известно ти е, нали?
Той кима.
— Къде сме? — пита Джейни. — Това ли е сънят ти? Този тъмен салон? Това ли е?
Хенри се изправя.
— Насам.
Приканва ги да го последват. Отваря двойната врата, през която се излиза от салона. Минават през нея и се озовават в коридор с две редици врати от двете страни.
Влизат в първата стая.
Синагога.
Едно момче се разтърсва от конвулсии на мястото си. Баща му до него го мъмри.
— Ти си момчето, нали? — пита Джейни.
— Да.
— Спомен ли е?
— Нещо такова. Това е сънят ми, животът ми, който непрекъснато се повтаря.
Следващата стая. Пред вратата има опашка. Хенри, госпожица Стюбин и Джейни се промушват през тълпата и влизат. Пицария. Минават покрай маси пълни с хора, които се хранят и се смеят. Стигат до кухнята, до големия хладилник. Там Хенри се е свил в един ъгъл с момиче. Целуват се.
Джейни наблюдава.
— Това кой е?
Хенри поглежда Джейни.
— Това е Доти.
— Тоест Доротея? Доротея Ханаган?
Джейни не успява да преодолее смущението си, въпреки че знае, че не може да няма някакво целуване в цялата работа.
— Да. — Въздиша Хенри. — Единствената истинска любов в живота ми.
На Джейни й се гади.
Госпожица Стюбин ги прекъсва:
— Какво стана, Хенри? Между теб и майката на Джейни? Ще ни разкажеш ли?
Той изглежда уморен. И му е студено.
— Няма много за разказване.
— Моля те, Хенри — увещава го Джейни. Иска да го чуе от неговата уста. Иска да е сигурна, че е на прав път.
— Работехме в Чикаго едно лято — тя беше в гимназията, аз — в Мичиганския. През есента се върнах в Мичиган. Тя напусна училище и дойде с мен. Живяхме заедно. Беше ужасно. Сънищата. Трябваше да избера — да бъда с нея, нещастен, или да съществувам нормално, сам. — Отново скубе косата си. — О, по дяволите — казва. — Връща се!
— И просто я остави да се оправя, както може? Знаеше ли, че е бременна?
— Не, не знаех. — Гласът му става все по-силен, сякаш се опитва да надвика шумовете в главата си. — Не знаех, Джейни. Съжалявам. Пращах й пари. Тя не ги приемаше. Толкова съжалявам. — Пада на колене, държейки главата си в ръце.
— Доволен ли си, че го направи? Доволен ли си, че се изолира? — Джейни прикляка на пода до него, решена да получи отговорите сега.
— Помогни ми — стене той. — Помогни ми! — Хваща се за блузата й. — Моля те, Джейни. Моля те, моля те, помогни ми! Убий ме! Моля те!
Джейни не знае какво да стори. Госпожица Стюбин дава всичко от себе си, за да го успокои, но не успява.
— Доволен ли си? — Джейни крещи. — Кажи ми. Кой е по-добрият избор?
— Няма по-добър избор. Това е „Вилицата на Мортън“. — Той рухва на пода с вик. — Помогни ми! О, БОЖЕ, ПОМОГНИ МИ!
Джейни поглежда госпожица Стюбин ужасена и забелязва как сцената се пропуква. Парченца от съня започват да се ронят. Тя вече чува неистовото пищене в далечината.
— Мамка му! — ругае. — Не мога да остана!
— Тръгвай! — изпраща я госпожица Стюбин.
Двете се хващат за ръце. Гледат се в очите, Джейни отчаяно се опитва да й каже, че повече никога няма да се върне.
Не е съвсем сигурна дали е успяла.
Но е време да тръгва, преди да попадне отново В клопката на кошмара.
Джейни се концентрира, впряга всички сили и прескача бариерата на съня.
Докато лежи на пода и трепери, опитвайки се да раздвижи крайниците си, да усети кожата си, да различи предметите в стаята, единственото, за което може да мисли, е изражението на лицето на госпожица Стюбин и пълното безнадеждно отчаяние на Хенри, обладан от своите демони.
О-о-о.
Госпожица Стюбин.
Какъв ужасен начин да се сбогуват.
С бавни движения Джейни се добира изтощена до стола край леглото на Хенри. Ставите я болят, дори зъбите я болят и за момент си задава въпроса какво ли точно се случва с тялото й, докато е в подобен кошмар.
Но вече няма значение.
Този е последният.
Джейни се увива в одеялото, за да спре неконтролируемото треперене на тялото си. Едва издържа да гледа разкривеното лице на бедния Хенри. В промеждутъка между сегашното и последното й посещение той е успял да се свие в зародишна поза със стиснати до главата юмруци, сякаш в опит да се защити от безименните чудовища, които го държаха за заложник. Джейни протяга ръка. Хваща неговата. Държи я.