Джейни прелита покрай жената и мракът я поглъща. Сънят пулсира за няколко секунди, после се разпада — тя излиза от обсега му. Но това е напълно достатъчно, за да изгуби равновесие. Коленете й поддават, ските се преплитат под нея и тя се преобръща — водата напира в гърлото и в ноздрите й. Влиза даже в мозъка й, ако се съди по начина, по който я изгаря отвътре. Едната ска я удря по главата и тя отново е под вода. Всичко става светкавично бързо.
Ако паднеш, пусни въжето.
Много ясно.
Джейни изплува на повърхността, кашляйки и плюейки, главата й гори. Изненадана, че твърде голямата спасителна жилетка още си е на мястото, макар да се е завъртяла десетина пъти около тялото й. Гади й се, след като погълна половината езеро. На очите й щипе, търка ги с ръце и наднича през мътилката в пълно объркване, нуждае се спешно от очилата си. Ушите й са заглъхнали. На всичкото отгоре усеща по ходилата си гъдел от водораслите по дъното и уф че гадост — тялото й настръхва от отвращение, докато се опитва да игнорира факта, че е заобиколена от големи жълтооранжеви шарани… и техните екскременти.
„Бр-р. Това не ми харесва, ама никак, ехо-о.“
Лодки бръмчат в далечината.
Но нито една сякаш не идва към нея, за да я спаси.
Накрая все пак до слуха й достига приглушено бучене. Моторът изключва и Джейни се провиква:
— Кейб?
Това все още е единственото име, което усеща безопасно на езика си.
13:29
В лодката Кабъл я увива в хавлия. Подава й очилата.
— Сигурна ли си, че си добре?
Очите му играят, мъчи се да не избухне в смях.
— Супер съм — изръмжава Джейни раздразнена и с тракащи зъби. Меган оглежда цицината на главата й, после издърпва въжето и го прибира.
Кабъл се покашля леко и свива устни.
— Това си беше добро… наистина добро изпълнение, Ханаган.
— Ти да не би да ми се подиграваш? Сериозно? — Джейни бърше косата си с кърпа. — Аз едва не умрях там. Отгоре на всичко мозъкът ми е задръстен с планктон и лайна на шарани. По-добре внимавай или ще те уцеля с някой сопол.
— Ле-ле! Това е отвратително. — Кейб се смее. — Ама, наистина, трябваше да се видиш. Нали, Меган? Трябваше да те снимаме с фотоапарат.
— Аз съм неутрална, моето момче — отвръща Меган. Въжето е прибрано, тя пали мотора и обръща лодката назад към пристанището.
За втори път днес Джейни не се смее.
Кабъл продължава въпреки шума:
— Добре, преобръщането беше едно на ръка, но влаченето — това си беше напълно извън контрол. Краката ти стърчаха във въздуха. Не си ли спомняш правило номер едно на водните ски?
— Знам го, по дяволите! Когато паднеш, пусни въжето, знам. Просто прекалено много глупости трябва да помниш там.
Кабъл сумти.
— Много… да, адски много глупости за помнене. — Смее се дълго, бърше очи и се опитва да се контролира. — И все пак „пусни въжето, което те дави“ не трябва ли да е автоматична реакция? Основна техника за оцеляване?
Тя го гледа гневно.
Той спира да се смее и й хвърля безпомощен поглед.
— Добре де, добре. Съжалявам.
— Майната ти — казва Джейни. Обръща се и се взира през очилата, докато открие в далечината спящата на дюшека жена — тя е вече само малко островче.
Още не разбираш всичко, нали Кейб?
Вероятно никога няма да разбере.
— Я се стегни, Ханаган — промърморва тя неясно. — На почивка си, мамка му. Почиваш си и се забавляваш.
— Та какво казваше, захарче? — той се плъзва до нея на пейката.
— Казвах, че беше доста смешно, а? — Джейни поглежда дяволито Кабъл в очите.
Той улавя с пръст капка вода, стичаща се по брадичката й. Усмихва се. Поднася пръста към устните си и изсмуква капката. После потрива нос във врата й.
— М-м-м. Лайна на шарани.
13:53
Кабъл задрямва на одеялото под сенчестия дъб. Джейни седи с брадичка, опряна на коленете, и зяпа пръстите на краката си. Слуша ритъма на меките вълни, миещи брега. След малко се изправя.
— Ще се поразходя — прошепва.
Кабъл не помръдва.
Тя нахлузва дълга фланелка върху банския, обува джапанките, взема си мобилния телефон и заобикаля бунгалото, после прекосява малкия паркинг и продължава нагоре по стръмната алея към главния път. От другата страна на шосето се простира поле и през него минава железопътна линия. Релсите блестят под късното следобедно слънце. Джейни върви успоредно на линията и размишлява, доволна че има подобно тихо местенце, където да даде почивка на бдителността си.