Моли се:
— Моля те, моля те, просто умри. Моля те.
Нашепва го отново и отново, умолявайки Хенри да се предаде, умолявайки невидимите му мъчители да го освободят.
— Не знам как да ти помогна. — Заравя лицето си в шепи. — Моля те, моля те, моля те…
Молбите й насищат въздуха в ритъма на върбовите клони, шумолящи във водите на езерото Фримонт.
Но Хенри не умира.
Минава половин час. Усещането в тъмната тиха стаичка е нереално, сякаш са в друг свят, отделен от останалия. Джейни изяжда и последния сандвич от раницата в опит да си възвърне част от силата, после започва разговор с баща си, за да изтече по-бързо времето.
Разказва на Хенри за Доротея, подбира думите внимателно, не иска от устата й да излизат неприятни неща, тя знае, че на Хенри точно сега неприятните неща няма да му се отразят добре. Джейни разказва и за себе си. Споделя откровения, които не е споделяла с никой друг, като например колко самотна се чувства.
Казва му, че не се сърди, задето не е знаел за нея. Говори за тайния си живот на ловец на сънища, за това, че тя е като него. Че го разбира. Че не е луд и не е сам. Споделя многото свои тревоги — за влизането в сънищата, за госпожица Стюбин, за работата, за намерението си просто да прекрати всичко и да си организира хубав тих живот като неговия.
— И ще го направя, Хенри — заканва се Джейни. — Ще се изолирам като теб. Макар че ти не си знаел за истинския избор? За слепотата и за загубата на ръцете.
И му казва, че разбира защо е сторил онова, което е сторил на Доти, въпреки че толкова много я е обичал. Казва му, че разбира жестокия избор. Разказва му за Кейб. Колко го обича. Колко е добър той, колко търпелив. Как тя се разкъсва заради всичко, което ще последва от нейния план за отшелничество.
Колко я е страх да му го съобщи.
Да се сбогува.
Какво невероятно усещане е да намериш себеподобен.
Някой, който да те разбира.
Пък дори той да не може да ти отговори.
Джейни изведнъж осъзнава, че е изгубила страшно много време през последните няколко дни, когато всъщност е трябвало да бъде до Хенри.
Признава колко трудно й е било да приеме всичко случило се напоследък и си поплаква малко.
Говори дълго, досред нощ.
Говори, докато излее душата си.
Лицето на Хенри не се променя. Дори мускул не трепва.
Когато Джейни е вече твърде уморена, за да мисли и да изрече дори една дума повече, тя се унася, свита на стола.
Наоколо цари абсолютна тишина.
04:51
Джейни сънува.
В спалнята е, седи на леглото, объркана. Усеща устата си пресъхнала, навлажнява устни. Езикът й е грапав като пила, оставя по кожата й песъчлив нанос. Когато посяга да избърше неприятното усещане, устните й хлътват. Зъбите й се разпадат и се чупят на ситни парченца. На тяхно място остават миниатюрни остриета, които режат езика й.
Ужасена, Джейни плюе в шепи частици от ронещите се зъби. Продължава да плюе и от устата й излизат още и още остатъци от зъби, които се трупат в ръцете й. Джейни вдига поглед обезумяла, не знае как да постъпи. И разбира, че вижда всичко в мъгла. Сякаш гледа към огледало, обвито в пара, или през пръските на водопад. Изсипва зъбите на леглото, вече не е на себе си, търка очи, да ги проясни, да вижда. Но тя е сляпа.
— Не може да бъде, аз съм в изолация! — крещи. — Не е честно да ослепявам! Не! Не съм готова!
Дере с нокти очите си и съзнава, че има две вертикални цепки на лицето, две дупки, по една до всяко око.
И нещо, което се подава отвътре.
Джейни хваща с два пръста и дърпа.
От цепките излизат парчета сапун.
Очите на Джейни горят и я сърбят до полуда. Тя ги бърше и отвътре излиза още сапун, който сякаш става все повече. Докато вади сапуна от цепките на лицето си, езикът й се закача в остриетата на изпочупените й зъби и тя усеща вкуса на кръвта.
— Не! — крещи с всичка сила.
Накрая изтръгва и последното късче сапун и отново проглежда. Вдига очи, облекчена.
И там.
Седнал в стола си. Със спокойно изражение на лицето я наблюдава.