Хенри.
Джейни го гледа въпросително.
Само след миг в съзнанието й просветва отговорът на въпроса какво трябва да стори.
— Помогни ми. Помогни ми, Хенри.
Хенри изглежда изненадан. Послушно се изправя и приближава до Джейни.
Джейни му показва зъбите в шепите си.
— Можеш да ми помогнеш да променя това, знаеш го. Аа ги върна ли обратно?
Очите на Хенри говорят. Пълни с одобрение. Той кима.
Джейни се усмихва с беззъба усмивка. Кимва му в отговор. Натиква обратно зъбите в устата си, сякаш са кубчета лего. Когато приключва, потупва леглото и се усмихва.
Хенри сяда.
— И ти си като мен — казва той.
— Да.
— Чух те — чух всички онези неща, които ми каза. Съжалявам.
— Радвам се. Искам да кажа, радвам се, че си ме чул. Не трябва да съжаляваш. Ти не си знаел.
Гледа празния стол на Хенри.
Хенри се обръща към нея.
— Мисля, че… че щеше да е хубаво да те познавам.
Джейни преглъща сълзите си.
Той хваща ръката й.
— Тя ми липсва. Доти. Добра ли е с теб? Добра майка ли е?
Джейни дълго съзерцава ръката на баща си в своята. Не знае какво трябва да отговори. Накрая вдига рамене. Казва:
— Е, от мен все пак излезе нещо.
Оглежда се в лицето на Хенри.
Усмихва се накриво през сълзи.
06:10
Вратата на стаята на Хенри в интензивното се отваря.
Сестрата от първата смяна е, проверява състоянието му. Джейни се стряска, изправя гръб и търка очи.
— Не ми обръщай внимание — казва сестрата, докато мери пулса на Хенри. — Като че ли имаш нужда от още сън.
Джейни се усмихва и се протяга. Поглежда към Хенри и си спомня. Беше странно — за пръв път някой друг се намесва в нейния сън.
После поема дъх изненадана и скача на крака, за да види по-добре.
— Той… — обръща се към сестрата, тя тъкмо тръгва към вратата. — Той изглежда различно. Лицето му изглежда различно.
Сестрата поглежда към Хенри и проверява картона му.
— Така ли? — Усмихва се разсеяно. — Надявам се, по-добре.
Но Джейни не откъсва поглед от Хенри.
Позата му излъчва спокойствие, напрежението е изчезнало от лицето му, юмруците му са разтворени и ръцете лежат отпуснати край главата. Има вид на умиротворен. Агонията си е отишла.
Сестрата вдига рамене и излиза. Джейни продължава да съзерцава Хенри, щастлива, че той очевидно се чувства добре и вече не сънува ужасните си кошмари. За миг през главата й дори минава мисълта, че би могъл да се събуди.
Но тя знае, че сега той най-после може да успее да умре.
18:21
Джейни, с нов план в главата, влиза в банята в болничната стая на Хенри и затваря вратата. Не са й останали много сили, затова затварянето на вратата е най-лесното решение срещу попадане в капана на следващия кошмар.
Отваря вратата и влиза в съня. Бавно. Полека. Без пищене, без ярко боядисани стени, които да се блъскат в нея.
Само сумрачният салон с оскъдната светлина, процеждаща се през високия прозорец.
Стаите по дължината на коридора са празни.
Госпожица Стюбин и Хенри вече ги няма.
Останал е само столът на Хенри.
На стола има бележка.
Скъпа моя Джейни,
Твърде много бяха изпитанията ти. Но ти все пак си по-силна, отколкото предполагаш.
До следващата ни среща,
Марта
П. С. Хенри иска да си помислиш за „Вилицата на Мортън“.
06:28
Джейни затваря вратата към последния сън в живота си.
Когато събира достатъчно сили, излиза от него, прекосява коридорите на болницата, стига до автобусната спирка, хваща автобуса до вкъщи и пада в леглото.
Вторник
8 август 2006
11:13
Джейни се събужда, потна като маратонец. Бузата й е залепнала за калъфката. Косата й е подгизнала. В къщата е поне 200 градуса.
А тя умира от глад.
ОТ ГЛАД.
Препъва се до кухнята и застава пред хладилника, яде каквото й падне. Преди да отпие голяма глътка от млякото, допира студената кутия до лицето си, за да го охлади. После взема кубче лед и обтрива врата и ръцете си с него.
— Всемогъщи боже — промърморва, докато грабва пластмасова кутия с остатъци от спагети болонезе. — Трябва ми въздух!