Джейни се обръща ядосано и тръгва подгизнала към стаята си, за да потърси друго облекло, подходящо за случая.
До слуха й достига тътрене на крака из банята. Джейни прокарва четка през косата си и оправя мокрия си грим. После отива в стаята на Доротея, вади рокля и бельо и го занася в банята. Заварва майка си още да се суши.
Джейни оглежда Доротея — прилича на мокра мишка — толкова слабичка, костите й стърчат през кожата. Лицето й е изморено и унило.
— Хайде, мамо — казва Джейни вече по-спокойно. — Да те облечем.
Този път Доротея е послушна и в сумрака на прашната стая дъщерята помага на майка си да се приготви. Реше косата й, свива я в кок. Светва лампата и й слага лек грим.
— Имаш хубави скули — казва Джейни. — Трябва по-често да си прибираш косата на кок.
Доротея не отговаря, но брадичката й се вирва мъничко. Навлажнява устни.
— Да си допия остатъка от чашата — казва тихо, — ако ще трябва да издържа цялата церемония.
Джейни поглежда майка си в очите, Доротея свежда поглед.
— Не се гордея, но това е положението. — Устната на Доротея се изкривява.
Джейни кимва.
— Добре.
Обръща се, когато входната врата се отваря и в къщата влиза шум от запаления двигател на колата на Кабъл отпред на алеята.
— Ей сега! — провиква се.
— Не бързайте, дами. Малко съм подранил — успокоява ги Кейб.
Доротея довършва водката на две глътки и се свива. Въздиша, но въздишката й звучи повече като товар, отколкото като облекчение. Взема бутилката от масата до леглото и тършува из дамската си чанта за плоската бутилчица. Пълни я, разлива малко наоколо, накрая завърта капачката.
Джейни запазва мълчание.
Доротея затваря чантата и се обръща към Джейни. Джейни й помага с обувките.
— Готова ли си? — пита. — Да тръгваме. След теб — прави й път.
Доротея кимва. С несигурна стъпка стига до коридора.
Кабъл се усмихва, когато двете се появяват. Облечен е в тъмносив костюм и е просто невероятен. Косата му е укротена и още влажна, леко накъдрена точно над яката.
— Много съжалявам за загубата ви, госпожо Ханаган — казва. Предлага й ръката си.
Доротея изглежда изненадана за момент, но се окопитва и поема ръката му, след което той я съпровожда навън до запалената кола.
— Благодаря — отвръща тя с изненадващо достойнство.
10:49
Пристигат по-рано на гробището. Разпознават лесно гроба по купчината пръст, чамовия ковчег отстрани, равина и гробищните работници наоколо. Има и още хора, които стоят наблизо и чакат. Кабъл отбива от тесния път.
Джейни излиза от колата и помага на майка си да стане от предната седалка. Тримата вървят заедно, равинът идва да ги посрещне.
— Добро утро — казва. — Аз съм равин Ари Грийнбаум. — Протяга ръка.
Джейни я поема.
— Аз съм Джейни Ханаган. Това са майка ми Доротея Ханаган и приятелят ми Кабъл Стръмхелър. Аз съм дъщеря на починалия. — Гордее се, че го каза, без да заеква, макар че преди това се бе упражнявала. — Благодаря ви, че ни помагате. Ние… никой от нас не е евреин. Поне не наистина. Предполагам. — Изчервява се.
Равинът се усмихва топло, очевидно без да се притесни от тази новина. Обръща се и всички заедно тръгват към гроба. Равин Грийнбаум им обяснява набързо подробностите от церемонията и раздава по една картичка с отпечатан на нея Псалм 23.
Доротея се вторачва в картичката. После вдига очи към ковчега. Погледът й е гневен. Устните й потреперват, но тя остава безмълвна.
Непознатите се приближават и застават около гроба — неколцина мъже и жени.
— От моето паство са — обяснява равинът. — Мъжете подготвиха тялото на баща ви за погребението и останаха за бдението през нощта, после придружиха ковчега дотук, като държаха краищата на покрова.
Джейни вдига поглед, благодарна. Всичко е толкова необичайно, но и красиво по някакъв начин. Колко мило от страна на тези хора да сторят това и да отделят от времето си, за да присъстват на погребението на непознат.
Стоят до гроба и чакат. Дори птиците мълчат с наближаването на обедната горещина.
Джейни разглежда дупката. Тънък корен, наскоро окастрен, суров, белият му край стърчи от пръстта. Представя си ковчега на дъното, под тежестта на цялата тази пръст — корените растат и се увиват около него, обхващат го, пробиват дървото, обгръщат тялото. Разтърсва глава, за да проясни мислите си, и вдига поглед нагоре към синьото небе.