Отваря втория кашон. Вади пакет с надпис „чупливо“.
Снежно преспапие.
Не го намира в списъка за доставки.
За Кати е, няма съмнение.
Париж. Джейни разклаща кълбото и златни снежинки се посипват като звездички върху сивата пластмаса на Айфеловата кула и Нотр Дам.
Колко зашеметяващо безвкусно.
И все пак абсолютно специално по един определен начин.
Джейни се усмихва, увива го отново и го прибира обратно в кашона. Надписва с черен маркер:
ЗА КАТИ, ЕДИН ПОСЛЕДЕН ПОДАРЪК.
Джейни довършва работата на баща си, после издирва договора за наема на къщата. Открива, че Хенри е наемател от 1987 година и месец след месец дисциплинирано е изпращал чек, задължително преди първо число. Няма да е трудно да продължи практиката.
О, и ще каже на собственика, че Хенри е мъртъв. И ще направи така, че собственикът да бъде непреодолимо изкушен да приеме Джейни за свой следващ наемател. Може и да плати първата година предварително, ако се наложи.
Изключва компютъра.
Сваля чаршафите от леглото и ги слага в малката стара пералня. Решава, че ще почисти и ще преспи тук тази нощ.
Тук, в новия си дом.
Какво огромно облекчение.
Спомени
20:43
Денят на погребението, все още.
Първата вечер в новия й дом. Изолация, ден първи. Прането е готово, прахта е избърсана, сандвичът изяден, списъкът за пазар направен и Джейни сяда на новото си легло с кутията спомени на Хенри.
Вътре има:
• четиринайсет писма от Доти
• пет неотворени писма за Доти от Хенри с надпис „Върни на подателя“
• малък стар медал от гимназиален отбор по лекоатлетически крос
• пръстен на випуска
• два хартиени плика със снимки
• канадски метален долар и сребърен американски долар
• девет кламера
• стара шофьорска книжка
• и сгънат лист хартия
Джейни внимателно вади снимките от пликовете и ги разглежда. Купища снимки на Доротея. Общи снимки на тях двамата. Смеят се. Забавляват се. Целуват се и лежат заедно на плажа с блажени усмивки на лицата си. Катерят големите сиви камъни край езерото Мичиган, зад тях надпис „Военноморски кей“. Изглеждат добре заедно. Доротея е красива, особено когато се усмихва. Невероятно.
Джейни разпознава хола на снимките. Хенри с вдигнати крака на същата тази масичка за кафе, със същите вехти завеси на прозорците зад гърба му, Доротея изтегната на същия неугледен диван, въпреки че изглежда почти нов на снимките. Всичко е същото. Джейни отново поглежда снимките на щастливата двойка.
„Е, може би не всичко.“
Джейни подрежда снимките в хронологичен ред, според червената дигитална отметка с датата и часа в ъгъла на всяка от тях и си представя ухажването. Вихрено лято през 1986 година, когато са работили заедно в „При Лу“ в Чикаго, после есен — липсват снимки, явно са били разделени — Доти на училище, а Хенри в Мичиганския университет. Джейни наднича в кутията за обувки и проверява марките на писмата в отворените пощенски пликове — те са с дати от 27 август до октомври същата година. „Четиринадесет писма, писани на ръка за два месеца — мисли си Джейни. — Това си е любов.“
Следващите снимки започват от средата на ноември 1986 година, а на последната е отбелязан 1 април 1987. Денят на лъжата. Шантава работа. Джейни пресмята назад от датата на рождения си ден 9 януари 1988. „Сметката е вярна“ — мисли си тя. Девет месеца по-рано би било 9 април 1987. Не са чакали много след последната снимка, преди да си направят бебе и после: „чао-чао“.
Поглажда с ръка купчината писма. Любопитна е. Твърде любопитна. Любопитна до смърт. Дори хваща първото и прокарва показалец по ръба на сгънатия лист вътре в плика. Но после го връща обратно.
Сякаш писмата са свещени или нещо такова.
Това и уф, гнус! Сигурно вътре пише нещо гадно. Би било почти толкова зле, колкото да влезе в някой мокър сън на майка си. А веднъж прочел ли си нещо, не можеш да го изтриеш от паметта си.
Джейни прибира писмата и снимките в кутията. Взема монетата и се чуди колко ли време е минало от последния път, в който баща й е бил в Канада. С усмивка я поставя до сребърния долар и взема медала по лекоатлетически крос. Прехвърля го между пръстите си, разглежда го отблизо с присвити очи, запечатва всички дребни детайли и драскотини.