Скоро спира. Сяда на релсите и през тънката материя на фланелката усеща горещия метал върху кожата на бедрата си. Отваря телефона и избира втория номер за бързо набиране.
— Джейни, какво става? Всичко наред ли е?
Джейни леко махва с ръка, за да изгони една пчела.
— Здравейте. Да. Просто сериозно премислям. Онова, за което си говорихме… Има много време за мислене, когато си на почивка — казва и се смее нервно.
— И?
— И… вие сте сигурна, че ще приемете решението ми, каквото и да е то?
— Разбира се. Знаеш това. Какво, реши ли вече?
— Не съвсем. Аз… аз още решавам.
— Говори ли с Кейб по въпроса?
Джейни трепва от болка.
— Не. Още не.
— Нищо, не те виня, че имаш нужда да прецениш всички възможности.
Джейни усеща гърлото си свито.
— Благодаря ви, сър.
— Знаеш, че можеш да ми звъниш по всяко време. И да ме информираш за решението си.
— Непременно. — Джейни затваря телефона и остава загледана в него известно време.
Вече всичко е казано.
На връщане вдига от релсата една монета, сплескана от влака, и се чуди дали някой от почиващите не я е хвърлил нарочно там. Дали развълнувано хлапе няма да дойде да си я потърси. Връща я на линията, така че който и да е бил, да си я намери. С бавна крачка тръгва към бунгалото, за да остави телефона. И после излиза пак навън, под дървото.
Съзерцава спящия Кейб. По-късно и тя се унася. Това се случва във всеки удобен момент, когато успее да избегне сънищата на Кабъл или на някое детенце в съседно бунгало.
И тук не може да се скрие. Никъде не може.
За нея няма изход.
17:49
Чува се пронизително изсвирване и влакът профучава по билото на хълма. Всички спящи се събуждат.
— Поредният напрегнат ден край езерото — промърморва Кабъл. — Стомахът ми къркори.
Обръща се с гръб върху одеялото. Джейни не може да устои. Гушва се в топлото му тяло.
— Чувам го — казва. — И помирисвам въглищата от барбекюто.
— Вече наистина трябва да станем.
— Знам.
Остават неподвижни, Джейни е отпуснала глава на гърдите на Кейб, лек бриз се носи от езерото. Стиска силно очи и го прегръща, поема миризмата му, усеща топлината на кожата му с бузата си. Обича го.
И нещо в нея допълнително се пречупва.
18:25
Джейни чува отварянето на вратата на бунгалото, изправя се и сяда виновно, докато Меган се приближава към тях.
— Съжалявам, Меган. Трябваше да ти помогнем с вечерята.
— Не — смее се Меган. — Ти се нуждаеше от почивка след всичкото това плуване и давене. Но мобилният телефон звъни в бунгалото. Не знам какво да го правя.
— Благодаря. Ще го проверя.
Кабъл също се изправя.
— Всичко наред ли е? Чарли къде е?
— В града на пазар. Всичко е наред. Спокойно — казва Меган. — Наистина. Имахте тежък ден, нуждаете се от почивка.
Кабъл послушно се отпуска обратно на одеялото, а Джейни се изправя на крака.
— Ей сега се връщам — казва. — Дано само не е Капитана с нова задача, защото ако е тя, напускам.
Кабъл се смее.
— Не би посмяла.
18:29
Гласови съобщения.
От Кари. Пет.
И звучат много зле.
Джейни слуша, невярваща. После пак ги прослушва, зашеметена.
— Здрасти, Джейнърс, по дяволите. Къде си? Звънни ми. Щрак.
— Джейни, сериозно. Нещо не е наред с майка ти. Звънни ми. Щрак.
— Джейни, наистина е сериозно! Майка ти се препъва из предния двор и те вика. Не й ли каза, че отиваш във Фримонт? Напълно пияна е, Джейни… тя реве и… о, мамка му. На улицата е. Щрак.
— Здрасти. Карам майка ти към областната болница. Ако повърне в Етел, ще те убия. Звънни ми. Боже. И? Мамка му! Батерията на телефона ми пада, може би трябва да пробваш да се обадиш в болницата или нещо такова… не знам какво да ти кажа. Ще опитам да ти звънна пак, когато мога. Щрак.
— Мили боже. — Джейни гледа телефона, без да го вижда. После набира Кари.
Включва се гласова поща.
— Кари! Какво е станало? Звънни ми. Чак сега вдигам телефона. Толкова съжалявам. Просто бях задрямала. — Звучи кухо. Почти безгрижно. Направо тъпо, когато го изрича на глас. Как можах да си помисля, че мога да оставя майка си сама за цяла седмица? — Боже. Кари, моля те, звънни ми.