Джейни мисли и за Марта Стюбин. За това как, когато е била млада, и нейната „Вилица на Мортън“ е била абсолютно същата като на Хенри, но тя е избрала другия път. Не е знаела, когато е решавала, какво ще й се случи. А после е ослепяла и осакатяла.
Което добавя ново обстоятелство. И прави „Вилицата на Мортън“ по-различна за Джейни.
Джейни има най-много информация от тримата.
И все пак, това не е новост за нея. Тя има тази информация още от зелената тетрадка.
„Еднакво отвратителни.“
Определението се загнездва в мозъка на Джейни, тя става и започва да крачи из малката къща, усеща дървения под хладен и гладък под босите си крака.
Отваря хладилника, гледа, без да вижда нищо вътре, и разсъждава за своите възможности.
Спори със себе си.
Да, еднакво отвратително е. Да остави Кейб и нормалния живот, за да се свре в някаква барака, съвсем сама? Това наистина е отвратително. Толкова, колкото да остане сляпа и с осакатени ръце? Да. Със сигурност.
Нали?
Ами ако Кейб не съществуваше?
Изолация. Да избягаш от света и да живееш сам — така постъпват отшелниците. Монасите също. Има достатъчно хора, които правят този избор доброволно. Изолират се.
Никой с всичкия си не би избрал да бъде сляп и недъгав — не и след като наистина детайлно го е обмислил като Джейни. Марта не е избирала — то просто се е случило. Тя не е знаела какво я очаква. Никой никога не би избрал подобно нещо.
Никой.
Освен ако единствената алтернатива не е също толкова гадна.
Мисли. Мисли за Хенри. Как е живял. Как умря. Как най-накрая се успокои. След като. Едва след като попадна в съня на Джейни.
— Няма най-добър вариант — беше казал той в своя сън. Стискаше глава. Скубеше косата си. Но говореше за своята версия на „Вилицата на Мортън“. За своя избор. Джейни е сигурна, че Хенри не е могъл да познава истинския избор — той не е знаел за госпожица Стюбин, за слепотата й, за ръцете й. Вероятно още не знае, освен ако тя не му е казала. По-късно.
07:03
Джейни не се предава, преди да разчопли всичко докрай.
Защото какво би станало, ако…?
Ако проблемът с мозъка на Хенри всъщност не е бил истинска болест като тумор или аневризма, каквито имат нормалните хора?
Ако… ако е следствие?
Мигрените, болката. Скубането на косата. Като при непоносимо напрежение.
От неизползването на способността.
Напрежение от това, че не влиза в сънищата на другите.
Толкова много напрежение, че части от мозъка му да се пръснат.
— Не-е! — стене тя шепнешком.
Седи вцепенена.
В шок.
Навежда глава. Опира буза в бюрото.
Ръмжи.
— По дяволите, Хенри — изругава все така шепнешком. Въздиша и затваря очи, усеща ги болезнени и парещи. — Ти и твоята проклета „Вилица на Мортън“.
Последният ден
Четвъртък, 10 август 2006
07:45
Джейни още седи на бюрото на Хенри. В шок. В пълно отрицание.
Но дълбоко в себе си знае, че това е истината. Трябва да е това. Само така има смисъл.
Не може да повярва, че всичко се свежда до много по-различен избор от този, който тя и госпожица Стюбин са си представяли през цялото време.
Не между сляпа и изолирана.
А между сляпа и изолирана, докато й се пръсне мозъкът.
— А-а-а! — крещи Джейни.
Ето едно прекрасно качество на тази малка къщичка насред нищото. Може да си крещи, колкото си иска, и никой няма да извика полицията.
Сяда обратно на стола пред бюрото. После бавно се изправя.
Свлича се на леглото и просто лежи там, с поглед втренчен в стената.
— А сега какво? — шепне.
Никой не отговаря.
09:39
Става. Оглежда се из малката барака. Поклаща глава.
Съжалява.
Толкова много съжалява.
В този момент, изправена пред две нови, еднакво отвратителни възможности — една истинска „Вилица на Мортън“ — разбира, че пред нея стои съвсем друг избор.
Седи с кръстосани крака на леглото с лист и химикалка в ръка и отбелязва всичко. За и против. Ползи и вреди. Отвратително срещу отвратително.
Животът на госпожица Стюбин или този на Хенри?
Кое иска Джейни?