— Без съжаления — беше казала госпожица Стюбин в зелената тетрадка. Но не е знаела истината.
— Няма най-добър избор — беше казал Хенри в съня. И той не е знаел.
Само Джейни, единствено и само тя, познава истинския избор.
10:11
Джейни се обажда на Капитана.
— Комиски слуша. Как си, Джейни?
— Здравейте, Капитане. Добре съм, предполагам. Имате ли време да поговорим днес?
— Секунда. — Джейни чува тракане по клавиатурата.
— По обяд става ли? Ще взема храна и можем да обядваме в офиса. Как ти звучи?
— Звучи чудесно — казва Джейни. Затваря.
Пеперуди хвърчат в корема й.
И после.
Разтърсва глава и започва да събира.
Събира нещата, които донесе тук, тъпче ги всичките в куфара. Надява се да ги пренесе наведнъж.
Връща се.
Ако не беше Кейб, може би щеше да рискува. Да стане отшелник. В случай че фатално греши за това, което се е случило с Хенри.
Но тя е сигурна, че е права.
Просто го усеща.
Така че.
Това е.
Джейни взема пазарска торба изпод мивката на Хенри и я напълва с нещата, които не са се побрали в куфара. Продължава да клати глава от време на време.
Още не й се вярва.
Преди да си тръгне, се обажда на собственика, за да му съобщи, че Хенри е починал. После затваря магазина завинаги, насрочва дата за доставка на последната поръчка и оставя снежното кълбо подарък отпред с бележка, за да не го пропусне Кати.
Изнася куфара навън. Затваря вратата след себе си и я оставя отключена, както я намери.
Поема дълбоко извънградския въздух, задържа го и бавно го изпуска.
Поглежда каната със слънчев чай, която стои непокътната на капака на комбито.
Хваща куфара. И тръгва.
Тътри се по каменистата алея като бездомник с всичките си вехтории в ръка.
Не поглежда назад.
Вкъщи прибира куфара и торбата в стаята си и вади кутията за обувки с недокоснатите писма. Медалът виси на раницата, пръстенът е на палеца й. Занася кутията в кухнята и я оставя на плота до сладките изкушения на Рабиновиц.
11:56
Джейни поздравява момчетата на път към кабинета на Капитана. Спира при бюрото на Рабиновиц, за да му благодари за тортата и плодовете, но него го няма. Джейни се усмихва и надрасква набързо бележка на хвърчащо листче.
После чука на вратата на Капитана.
— Влез!
Джейни влиза. Миризмата на китайско кара стомахът й да къркори. Капитана изважда картонени чинии и пластмасови прибори. Отваря кутиите с храната и се усмихва топло.
— Как си?
Джейни затваря вратата и сяда.
— О, нали знаете — казва безгрижно. — Луда, както винаги.
После взема салфетките, отделя една от малката купчинка и я поставя отстрани до чинията на Капитана.
— Хайде вземи си — кани я Капитана.
Сервират си.
Неловко е — тишината и това, че са само двете. И се хранят. Джейни си играе с новия пръстен и върху белия потник неочаквано се появява капка от кафявия сос на пилето с кашу. Припряно се опитва да го почисти със салфетка, преди да е попило. Капитана бърка в чекмеджето — онова, в което явно има всичко, от което някой би могъл да се нуждае — и вади пакет мокри кърпички. Подхвърля ги на Джейни.
Джейни се засмива развеселена и ги отваря.
— Имате какво ли не в това чекмедже. Храна, лепенки, кърпички, прибори… друго?
— Всичко потребно на човек, за да оцелее няколко дни — казва Капитана. — Шивашки комплект с копчета за спешни случаи, шноли за коса, тоалетни принадлежности, отвертки, швейцарско ножче и — не, не може да го вземеш назаем, от супер скъпите е. Да видим какво още — свирка за кучета, лакомства за кучета, полицейска свирка, противоотрова, инжекции срещу алергични реакции, бутилки с вода… и разбира се, бъркотия от ластици, кламери и стари пощенски марки. Няколко стотинки.
Джейни се смее. Отпуска се.
— Не е за вярване.
Хапва от храната.
— Бях скаут. — Капитана никога не сваля сериозното изражение от лицето си.
Джейни изсумтява, но после се замисля дали пък не се шегува. Човек не може да бъде сигурен с нея.
— Е — казва Капитана. — Имаме много да наваксваме. — Добавя сметана в кафето си. — Моето най-добро предположение е, че малката ти семейна криза от миналата седмица има нещо общо със смъртта на баща ти. Вярно ли е?