Выбрать главу

— Без съжаления — беше казала госпожица Стюбин в зелената тетрадка. Но не е знаела истината.

— Няма най-добър избор — беше казал Хенри в съня. И той не е знаел.

Само Джейни, единствено и само тя, познава истинския избор.

10:11

Джейни се обажда на Капитана.

— Комиски слуша. Как си, Джейни?

— Здравейте, Капитане. Добре съм, предполагам. Имате ли време да поговорим днес?

— Секунда. — Джейни чува тракане по клавиатурата.

— По обяд става ли? Ще взема храна и можем да обядваме в офиса. Как ти звучи?

— Звучи чудесно — казва Джейни. Затваря.

Пеперуди хвърчат в корема й.

И после.

Разтърсва глава и започва да събира.

Събира нещата, които донесе тук, тъпче ги всичките в куфара. Надява се да ги пренесе наведнъж.

Връща се.

Ако не беше Кейб, може би щеше да рискува. Да стане отшелник. В случай че фатално греши за това, което се е случило с Хенри.

Но тя е сигурна, че е права.

Просто го усеща.

Така че.

Това е.

Джейни взема пазарска торба изпод мивката на Хенри и я напълва с нещата, които не са се побрали в куфара. Продължава да клати глава от време на време.

Още не й се вярва.

Преди да си тръгне, се обажда на собственика, за да му съобщи, че Хенри е починал. После затваря магазина завинаги, насрочва дата за доставка на последната поръчка и оставя снежното кълбо подарък отпред с бележка, за да не го пропусне Кати.

Изнася куфара навън. Затваря вратата след себе си и я оставя отключена, както я намери.

Поема дълбоко извънградския въздух, задържа го и бавно го изпуска.

Поглежда каната със слънчев чай, която стои непокътната на капака на комбито.

Хваща куфара. И тръгва.

Тътри се по каменистата алея като бездомник с всичките си вехтории в ръка.

Не поглежда назад.

Вкъщи прибира куфара и торбата в стаята си и вади кутията за обувки с недокоснатите писма. Медалът виси на раницата, пръстенът е на палеца й. Занася кутията в кухнята и я оставя на плота до сладките изкушения на Рабиновиц.

11:56

Джейни поздравява момчетата на път към кабинета на Капитана. Спира при бюрото на Рабиновиц, за да му благодари за тортата и плодовете, но него го няма. Джейни се усмихва и надрасква набързо бележка на хвърчащо листче.

После чука на вратата на Капитана.

— Влез!

Джейни влиза. Миризмата на китайско кара стомахът й да къркори. Капитана изважда картонени чинии и пластмасови прибори. Отваря кутиите с храната и се усмихва топло.

— Как си?

Джейни затваря вратата и сяда.

— О, нали знаете — казва безгрижно. — Луда, както винаги.

После взема салфетките, отделя една от малката купчинка и я поставя отстрани до чинията на Капитана.

— Хайде вземи си — кани я Капитана.

Сервират си.

Неловко е — тишината и това, че са само двете. И се хранят. Джейни си играе с новия пръстен и върху белия потник неочаквано се появява капка от кафявия сос на пилето с кашу. Припряно се опитва да го почисти със салфетка, преди да е попило. Капитана бърка в чекмеджето — онова, в което явно има всичко, от което някой би могъл да се нуждае — и вади пакет мокри кърпички. Подхвърля ги на Джейни.

Джейни се засмива развеселена и ги отваря.

— Имате какво ли не в това чекмедже. Храна, лепенки, кърпички, прибори… друго?

— Всичко потребно на човек, за да оцелее няколко дни — казва Капитана. — Шивашки комплект с копчета за спешни случаи, шноли за коса, тоалетни принадлежности, отвертки, швейцарско ножче и — не, не може да го вземеш назаем, от супер скъпите е. Да видим какво още — свирка за кучета, лакомства за кучета, полицейска свирка, противоотрова, инжекции срещу алергични реакции, бутилки с вода… и разбира се, бъркотия от ластици, кламери и стари пощенски марки. Няколко стотинки.

Джейни се смее. Отпуска се.

— Не е за вярване.

Хапва от храната.

— Бях скаут. — Капитана никога не сваля сериозното изражение от лицето си.

Джейни изсумтява, но после се замисля дали пък не се шегува. Човек не може да бъде сигурен с нея.

— Е — казва Капитана. — Имаме много да наваксваме. — Добавя сметана в кафето си. — Моето най-добро предположение е, че малката ти семейна криза от миналата седмица има нещо общо със смъртта на баща ти. Вярно ли е?