— Вярно е — казва Джейни.
— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?
Джейни вдига поглед.
— Аз…
— Ние сме семейство, Ханаган. Аз съм част от семейството ти, ти си част от моето, всички тук са членове на това семейство. Човек не забравя семейството си. Ще ми се обаждаш, когато толкова важни неща се случват, чуваш ли?
Джейни прочиства гърлото си.
— Не исках да ви притеснявам. А пък и аз дори не го познавах. Той беше в безсъзнание през цялото време.
Въздишката на Капитана прозвучава като предупредително изпускане на пара от локомотив.
— Не искам да чувам такива работи.
— Да, сър.
— Слава богу, Стръмхелър имаше достатъчно ум в главата си да ми каже кога е погребението, защото иначе лошо ти се пишеше.
— Да, сър — Джейни започва да губи апетит. — Съжалявам.
— Добре. Сега, за баща ти. Да говорим за него. Той също е бил ловец на сънища?
Джейни остава с отворена уста.
— Как разбрахте?
— Ти го каза на гроба. Между редовете. Каза, че имал проблеми, които хората не биха разбрали, но ти си разбрала или нещо подобно. Другите нямаха представа за какво става дума.
Джейни кима.
— Изобщо не съм го мислила — просто така се получи. Но, да, бил е ловец на сънища, изолиран.
— Аха, изолиран. Нещо, което ти се върти и на теб в главата. Е, не се учудвам, че не сме разбрали за него — казва Капитана. — Ти как се досети?
— Влязох в съня му.
— О?
— Ами… да. Разбрах доста интересни неща.
— Сигурна съм. А как се запозна с пощальонката, госпожице Ханаган? Изглежда малко странно, че никога не си разговаряла с баща си, а в същото време от приказките й на погребението се разбира, че с тази дама в кафяво сте си контактували и преди. — Капитана хапва от обяда си. — Какво е това на палеца ти? Прилича на гимназиално бижу от осемдесетте. Хм. Не отговаряй.
Джейни се ухилва. Почервенява.
— Да, сър.
— Голям детектив си, дори когато нямаш задача.
— Да, може би.
— Е. Взе ли решение? За онова, за което говорихме? За изолацията?
Джейни оставя вилицата.
— Ами, по този въпрос — започва с притеснен вид. — Аз…
Капитана гледа Джейни в очите. Мълчи.
— Аз щях. Тоест, вече реших, да.
На Джейни й е страхотно трудно да го каже.
Погледът на Капитана не трепва.
— Излиза, че в крайна сметка няма да се получи.
Капитана се навежда към Джейни.
— Кажи го — подканва я тихо, но настоятелно. — Хайде.
Джейни е объркана.
— Кое?
— Кажи го. За бога, направи го. Сподели поне веднъж какво се случва в този твой мистериозен мозък. Не можеш винаги всичко да държиш в себе си. А пък и аз съм добър слушател. Наистина.
— Кое? — повтаря Джейни, още по-объркана. — Просто…
Капитана кима насърчително.
— Добре, ами просто разбрах, че госпожица Стюбин не е била на прав път. Изборът ми не е този, който тя ми разкри, по-различен е — или ставам като нея, или като него. Като баща ми. Той се е изолирал. И мозъкът му се е пръснал.
Капитана вдига вежда.
— Пръснал. Медицински термин?
Джейни се засмива.
— Не точно.
— Какво друго? — гласът на Капитана вече не е така настоятелен.
— Е, при това положение смятам да си остана вкъщи. И, предполагам, да си ходя на училище, както беше първоначалният план. Тоест, това си е като ези-тура — сляпа и недъгава на двайсет или мъртва с експлодирал мозък на четиридесет. Какво бихте избрали вие? Аз, понеже имам Кейб, ще избера сляпа и недъгава. Така де, ако той може да се справи.
Джейни не е забравила сънищата му.
— Той има ли някаква представа какво се случва?
— Ами… не.
— Знаеш какво казвам винаги, нали?
— Да говоря с него. Да, знам.
— Ами направи го тогава!
— Добре, добре. — Джейни се усмихва.
— И щом нещата се оправят след ужасната ти седмица и отново свикнеш с мисълта за училище, а това със сигурност ще се случи, ще говорим за теб и за работата ти. Става ли?
— Да. — Джейни въздиша. С огромно облекчение.
Връщат остатъците от обяда обратно в пликовете.
— Преди да тръгнеш — казва Капитана, плъзга стола си към шкаф с много чекмеджета и отваря едно, — имам нещо за теб. Ако не ти върши работа, просто го изхвърли. Няма да се обидя. — Вади от някаква папка оранжев лист, пресниман на ксерокс, и го подава на Джейни. Изправя се и я изпраща до вратата. — И ако някога ти се говори за това, знаеш къде да ме намериш. Ние сме семейство. Не забравяй.