— Добре. — Джейни взима листа и се усмихва. — Благодаря за обяда. И за всичко.
Изправя се и се обръща към изхода.
— Пак заповядай. А сега вече може да спреш да ми се пречкаш.
Усмихва се и изпраща с поглед Джейни.
— Успях! — крещи наум Джейни, докато тича нагоре по стълбите към изхода. Първият труден разговор е вече зад гърба и. Излиза на улицата и отива на автобусната спирка. Отваря оранжевия лист и го прочита с присвити очи.
След минутка го сгъва и бавно и замислено го прибира обратно в джоба си.
13:43
Взема автобуса и слиза в квартала. Този следобед никой не сънува.
Върви пеша до къщата на Кабъл.
Заварва го да боядисва вратата на гаража.
Джейни стои в тревата до алеята за паркиране и го наблюдава.
Мисли за всички неща, които се случиха през последните няколко дни. За целия път, който тя измина. За спадовете и за пълните пропадания.
Смяташе, че ще трябва да се сбогува.
Завинаги.
Но вече не е така.
Тогава защо не се чувства страхотно?
Защото остава проблемът със сънищата му.
Прокашля се.
Кабъл не се обръща.
— Мълчиш — казва. — Чудех се колко още щеше да стоиш там.
Тя прехапва устна.
Пъха ръце в джобовете.
Той се обръща. Има боя по бузата си. Очите му са меки с леки бръчици по краищата.
— Какво става? Добре ли си?
Джейни не отговаря.
Опитва се да спре треперенето.
Той забелязва. Оставя четката.
Приближава се.
— О, милинката ми — казва. Прегръща я. Държи я в прегръдката си. — Какво има?
Гали косата й, докато тя плаче в ризата му.
14:15
В тревата под сенчестото дърво в задния двор. Говорят.
За кошмарите му.
И за бъдещето й.
Дълго, много дълго време.
16:29
Всичко е толкова сложно.
Винаги е така при Джейни.
Не е възможно Джейни да разбере какво ще се случи, колкото и да се опитва. Колкото и Кейб да убеждава Джейни, че не е подозирал до каква степен са тревожни сънищата му и да признава, че може би малко го е страх. И да настоява, че наистина се старае, ама наистина.
Колкото и двамата да продължават да си обещават, че ще говорят за тези неща, когато те се появят. Защото те ще се появяват непрекъснато.
Просто в книгата на Джейни няма „И заживели щастливо“.
Но двамата с Кабъл знаят, че помежду им има нещо. Нещо хубаво.
Има уважение.
Има дълбочина.
Безкористност.
И взаимно разбирателство, което е по-силно от всичко.
И любов.
Те вземат решение.
Решение да решават ден за ден.
Без ангажименти. Без големи планове. Просто живот тук и сега.
Да вървят по пътя. И да избягват напрежението.
И без това има достатъчно навсякъде около тях.
И ако стане, стане.
Дълбоко в себе си тя знае нещо важно.
Научила го е по трудния начин. И е сигурна.
И той е единственото момче, на което ще го каже.
Каквото, такова
17:25
Все още последният ден
— Хей, може ли да ме закараш до едно място довечера? — Бузите й са зачервени. И има проклета смучка. Сами се сетете.
— Разбира се. Къде?
— Някъде в Норт Мейпъл.
Кабъл любопитно свежда глава на една страна, но не пита.
Знае, че и без това няма да му каже.
Усмихва се и поклащайки леко глава, тръгва към печката да приготви вечеря.
— Боже, как те обичам — мърмори.
18:56
Кабъл спира пред сградата. Джейни поглежда първо през прозореца, после към оранжевия лист.
— Да, тук е. — Неспокойна. Не много уверена в това, което прави. — Би ли ме изчакал пет минути, в случай че не ми хареса?
— Разбира се, сладка моя. Ако ме няма, когато излезеш, просто ми звънни. Веднага ще се появя. — Стисва я леко по бедрото и я целува по бузата за кураж. — Сигурно ще съм в някоя от книжарниците наоколо. Може и през кампуса да мина да се поразходя.