— Добре. — Джейни поема дълбоко дъх и слиза от колата. — До после.
Тръгва решително към вратата. Не поглежда назад. Не вижда как Кабъл вдига оранжевия лист от седалката, където го е оставила. Прочита го. Усмихва се.
19:01
Десетина души сноват из стаята, сипват си кафе и си приказват. Най-вече възрастни, но и няколко, които изглеждат на годините на Джейни. Тя влиза, неудобно й е, не знае къде да застане. Внимателно се опира на една стена и просто стои с фалшива усмивка, като старателно избягва погледите на другите.
— Добре дошли — казва здрав мъж на средна възраст, като се приближава към Джейни. — Казвам се Лучано. — Подава ръка.
Джейни я поема. Здрависва се.
— Приятно ми е — казва.
— Радвам се, че дойдохте. Били ли сте на сбирка на Анон-Ал преди?
— Не — за пръв път ми е.
— Не се притеснявайте. Ние всички си приличаме. Хайде да започваме.
Лучано се обръща към присъстващите и ги приканва да седнат около масата. Докато Джейни се настанява, някакъв младеж й предлага кафе. Тя се усмихва и приема с благодарност, като добавя традиционните си три сметанки и три захарчета.
Малката група се смълчава и Лучано взема думата.
— Добре дошли в Анон-Ал. За тези от вас, които са нови, това е група за подкрепа на хора, понасящи ефекта от присъствието на алкохолик в живота си. — Поглежда към срещуположния край на масата. — Карл, би ли искал да водиш днешната среща?
Джейни слуша внимателно представянето и историята на жена от групата, която говори за своя баща, алкохолик и насилник. След това Карл започва дискусия за една от дванадесетте стъпки.
Приятно е да знае, че не е сама.
И че пиенето на Доротея не е по нейна вина.
Когато срещата приключва, Джейни си избира материали за четене от рафтовете край масата. Напускайки стаята, пише съобщение на Кабъл, че е готова и излиза навън в прохладната вечер. Размишлява. Осъзнава много неща за майка си. И за пръв път, откакто се помни, усеща, че част от отговорността, част от напрежението са си отишли. Толкова е хубаво.
Чуди се защо никога досега не й е хрумвало да направи това.
20:31
Размотават се из кампуса на Мичиганския университет, първо с колата, после пеша, през парковете и покрай сградите, Кабъл обяснява кое какво е, доколкото той знае, и как се стига до разни места. Необикновено е и забавно, и малко плашещо, да обикалят такова огромно училище — като в приказно приключение. Скоро и те ще станат част от тази приказка.
Купуват си сладолед от „Стуки“ и се заливат от смях, защото се чувстват така, както отдавна не са се чувствали.
Кабъл оставя Джейни пред вкъщи, тя го целува нежно и го прегръща.
— Много се радвам за споразумението ни — казва.
— И аз — отговаря Кейб. — Значи… утре… — звучи неуверено.
— Да?
— Ами трябват ми разни работи за училище. Предполагам, че колкото и да сме разумни, все пак ще се наложи да отидем на пазар.
Джейни се ухилва.
— Супер — казва. — Ще донеса вилица, в случай че ти дойде в повече и ти се наложи да си избодеш очите.
Той се смее.
— Би било доста иронично аз да ослепея преди теб, не смяташ ли?
Даряват се един друг с крива усмивка. И с дълга, прочувствена целувка.
23:05
Когато Кейб излиза от алеята, Джейни тръгва бавно към вкъщи и сяда на прага. Мисли си за някои определени неща и за още много други.
Както онзи път, когато Кейб я изпрати със скейтборда си до същия този праг.
Мисли си за госпожица Стюбин и за това как не успя да се сбогува с нея. Благодарна е за бележката на стола.
Мисли си за Капитана и очите й се замъгляват. „Семейство“ — беше казала тя.
Добре е да имаш такова семейство.
Джейни завърта пръстена на Хенри с камъка към светлината на уличната лампа. Рубинът заблестява. Тя свива ръка в юмрук. Допира пръстена до устните си. И остава така неподвижна. После вдига ръка към небето. Понечва да каже нещо:
— Хей, Хенри… — но спира насред думата, защото гърлото й е сковано от прекалено голяма болка.
Джейни слуша щурците и дървесните жаби — или жици — как свирят и пеят в последните летни дни, преди шумът от падащи сухи листа да завладее въздуха отново.