Джейни стои вцепенена, докато всичкият й въздух я напуска, изместен от страх. Ами ако нещо наистина много се е объркало?
И от гняв.
Никога няма да имам нормален живот, докато тази жена е жива.
Стисва очи и веднага си връща думите назад.
Не й се вярва, че може да бъде толкова лоша, та да си помисли такова гадно нещо.
Чарли влиза в малката кухня на бунгалото с кафява торба с покупки и се заковава на място, когато вижда изражението на Джейни.
— Добре ли си? — пита.
Джейни премигва несигурно.
— Не, не мисля — казва тихо тя. — Мисля… мисля, че трябва да тръгвам.
Чарли пуска покупките шумно на плота.
— Кейб! — провиква се през комарника на вратата. — Ела, моля те!
Джейни оставя телефона и издърпва куфара от гардероба. Започва да хвърля дрехите си в него. Поглежда раздърпаното си отражение в огледалото и прокарва пръсти през тъмните руси кичури.
— О, боже — казва сама на себе си. — Какво, по дяволите се е случило с майка ми?
И тогава се сеща.
Ами ако майка й наистина умира? Или вече е мъртва?
Едновременно очарователно и ужасяващо. Джейни си представя сцената.
— Какво има? — пита Кабъл, докато влиза в бунгалото. — Какво става?
— Ето — посочва тя. Набира гласовата поща и подава телефона на Кабъл. — Чуй всички съобщения.
Докато Кабъл слуша, Джейни, още замаяна, продължава да събира нещата си.
След като всичките й притежания са натъпкани в куфара, се сеща, че трябва да се преоблече в нещо — не може да кара по целия път до Фийлдридж по бански.
Всъщност, тя изобщо не може да кара.
Един много важен детайл.
— Мамка му — мърмори Джейни. Следи с поглед Кабъл, докато той прослушва съобщенията. Вижда как лицето му се опъва.
— Боже! — казва той. Обръща се към Джейни. Хваща ръката й. — Боже мили, Джейни. Какво да направя?
Джейни просто заравя лице във врата му. Опитва се да не мисли.
Ако може завинаги.
19:03
До вкъщи са три часа с кола. Кабъл е на волана на БМВ-то, което Капитан Комиски му е дала да кара. По радиото някакъв диджей пуска тъпи лафове и върти „Улица Блийкър“ на Дани Рейес в часа за музикални желания, а Джейни не откъсва поглед от телефона, надявайки се Кари да звънне. Но телефонът не звъни.
Джейни се обажда в болницата. Нямат приета на име Доротея Ханаган.
— Възможно да е добре и изобщо да не се е налагало да я приемат — прави догадки Кейб.
— Или пък да е в моргата.
— Щяха да те информират досега.
Джейни мълчи, опитва се да мисли по каква причина нито Кари, нито някой от болницата се обажда, за да каже какво става.
— Да звъннем на Капитана — предлага Кабъл.
— С какво ще помогне?
— Шефът на полицията ли? Ами може да получи информация от когото си поиска.
— Вярно. Но… — Джейни въздиша. — Аз не… майка ми… няма значение. Не. Не искам да звъня на Капитана.
— Защо? Тя ще те успокои.
— Кейб…
— Джейни, сериозно. Трябва да й звъннеш — да разбереш какво се случва. Сигурен съм, че би го направила за теб, ако се тревожиш, че има нещо нередно.
— Не, благодаря.
— Искаш ли аз да й позвъня?
— Не. Изобщо не желая тя да знае.
Кабъл въздиша шумно, раздразнен.
— Не те разбирам.
Джейни стиска челюсти. Поглежда през прозореца. Усеща топлината по бузите си, сълзите в очите. Срама. И казва тихо:
— Срам ме е. Сега разбираш ли? Майка ми е една луда алкохоличка. Препъва се из двора и крещи? Боже! Просто няма нужда Капитана да вижда това. Или да знае за тази част от живота ми. Прекалено лично е. Има неща, за които говоря с Капитана, и неща, които са лични. Затова престани!
Кабъл мълчи. Слуша няколко минути дърдоренето на диджея и после включва iPod-а към стереото на колата. В колата се разнася „Усещам дъжда“ на Джош Шикър. Когато песента свършва и започват първите тонове от следващата, той се сепва и нервно го изключва. Защото това е началото на „Не си отивай, майчице!“.
Вече час, откакто прекосяват Мичиган на изток и слънцето залязва оранжево и ярко зад гърба им. Няма много движение. Джейни обляга глава на прозореца, съзерцава мъглата от зелени дървета и жълти поля, които се нижат пред очите й. Ето там, в падащия мрак сякаш сърна лежи в тревата. А може да е просто онзи изгорял пън, който всеки път я подвежда.