— О, боже, видя ли бележката.
— Къде е… Майка ми…?
— В стаята е с него.
— Какво? Кой?
— Не видя ли бележката?
— Каква бележка? Чух само съобщенията, които си ми оставила на гласовата поща.
— Сложих бележка на стъклото на Етел, на паркинга. Реших, че нали ужким си детектив. Би трябвало да се сетиш да потърсиш колата. Както и да е, как ме намери тогава? Няма значение. Майка ти… добре е. Тоест, още е пияна, но мисля, че вече й минава… вече е доста по-добре. Много плаче и е разстроена. Но…
— Кари — казва решително Джейни. — Съсредоточи се. Кажи ми какво не е наред с майка ми и къде да я намеря.
Кари въздиша. Изглежда изморена.
— Майка ти е добре. Просто е пияна.
Джейни поглежда нервно през отворената врата към коридора, докато някаква медицинска сестра минава край тях. Гласът й е тих и настоятелен.
— Добре, добре. Разбрах, че е пияна. Тя винаги е пияна. Само може ли да спрем да крещим за това, моля те? И щом е добре, защо, по дяволите, сме в интензивното?
— О, по дяволите — казва Кари. Поклаща глава. — Откъде да започна?
Кабъл придружава Кари и Джейни до столовете и сяда заедно с тях.
— Кой е този „той“, Кари? Тя с кого е? — пита той внимателно.
Джейни кима, присъединявайки се към въпроса.
Но вече знае кой е.
Има само един възможен „той“. Никой друг на света. Никой друг не би накарал майката на Джейни да се държи така. Никой друг, когото майката на Джейни да сънува.
Кари, чийто поглед обикновено весело играе, сега, в края на този необичаен ден, вдига уморени очи към Джейни.
— Явно е баща ти, Джейнърс. И е, един вид, доста болен.
Джейни просто стои и гледа Кари.
— Баща ми?
— Не мислят, че ще оцелее.
22:06
Джейни се свлича назад в стола. Изтръпнала. Не знае как трябва да се чувства от тази новина. Няма. Никаква. Представа.
Кабъл вдига ръка, за да прекрати разговора. За момент тримата седят в тишината на чакалнята. Изражението на Джейни е празно. Кари се бори с огромна дъвка, а Кабъл затваря очи и поклаща глава едва забележимо.
— Кари, започни отначало — казва той.
Кари кима. Припомня си.
— Така, значи, този следобед, около три часа, чувам някой да се дере навън. Не обърнах внимание, защото в нашия квартал си е нещо обикновено някой да крещи, нали така? И както си сгъвам прането на леглото, виждам майката на Джейни през прозореца, което е адски странно, защото тя почти никога не излиза, освен до бензиностанцията или до спирката на автобуса за пиене, нали? Но днес беше по нощница и се мотаеше из двора…
Джейни се изчервява и захлупва лицето си с шепи.
— О, боже! — казва.
— Крещеше „Джейни, Джейни!“ и после май се препъна и аз изтичах навън да видя какво става. И намирам Доротея да плаче и да повтаря: „Телефона! Трябва да отида до болницата!“, отново и отново, около сто пъти, и аз ти звънях и ти оставих съобщения и накрая просто я докарах дотук, защото не знаех какво друго да направя. И тук й трябваше около час, за да се успокои и да успее да обясни на жената на рецепцията, че не тя е болна, а че са й се обадили по телефона и че трябва да види Хенри.
Джейни вдига поглед.
— Хенри?
— Да, Хенри Фейнголд. Така се казва.
— Хенри Фейнголд — повтаря Джейни. Звучи й кухо. Не й говори нищо. Просто не звучи така, както би очаквала да звучи името на баща й. — И как, по дяволите, да разбера дали наистина е той? Доротея — изрича името на майка си, като натъртва всяка сричка — така и не намери за нужно да сподели с мен каквото и да било относно… Хенри.
Кари кима тържествено. Тя е свидетел.
И после.
Джейни премигва, за да спре сълзите, които отново бликват, щом осъзнава истината.
— Трябва да живее тук някъде наблизо, щом са го довели в тази болница. Но явно никога не му е идвало наум да ме потърси.
— Съжалявам, скъпа. — Кари забива поглед в пода.
Джейни се изправя рязко и се обръща към Кабъл и Кари:
— Не мога да повярвам, че така ни се провали ваканцията. И, Кари, толкова съжалявам, че си изгубила тук целия ден и цялата вечер. Ти си много добра приятелка — моля те, иди си у дома, или при Стю, или където искаш.
Обръща се към Кабъл:
— Кейб, ще се справя сама. Ще се приберем с автобуса, след като я изведа оттук. Моля ви. Идете да си почивате.