Рей Бредбъри
Сбогуването
Беше от жените, които винаги ще видиш с метла, кърпа за прах, парцал или готварска лъжица в ръце. Можеш да я видиш как сутрин меси пай и си тананика нещо, как по обед го вади изпечен от фурната или го прибира изстинал по здрач. Прибираше порцелановите чаши по местата им и те звъняха като швейцарски звънци. Сновеше безспирно като прахосмукачка по стаите, търсеше и намираше разни неща и въвеждаше ред. Бе превърнала всеки прозорец в огледало, улавящо слънчевите лъчи. Два пъти на ден обхождаше градината с лопатка в ръка и след нея цветята разтваряха огнените си листенца. Спеше тихо и се обръщаше не повече от три пъти на нощ, спокойна като бялата ръкавица, която щеше да облече неуморната й ръка на сутринта. Когато ставаше, докосваше хората като картини, за да оправи изкривените им рамки.
А сега?
— Бабо — казваха всички. — Прабабо.
Сега сякаш най-накрая трябваше да събере огромна колонка числа. Беше пълнила пуйки, кокошки, гълъби, мъже и момчета. Беше мила тавани, стени, инвалиди и деца. Бе постилала линолеум, поправяла велосипеди, навивала часовници, разпалвала печки, слагала йод на безброй люти рани. Ръцете й не знаеха умора — успокояваха това, държаха онова, хвърляха бейзболни топки, размахваха блестящи чукчета за крокет, засяваха черната земя, оправяха завивки на кнедли, рагу и неспокойно спящи деца. Спускаше щори, палеше лампи, завърташе ключове и… остаряваше. Сега се обръщаше назад към трийсетте милиарда неща, които бе започнала и завършила; и ето, сметката е направена, последната нула бавно се изписва на мястото й. Сега, с тебешир в ръка, тя щеше да отстъпи от черната дъска на живота и да постои мълчаливо така, преди да вземе парцала.
— Да видя — каза баба. — Да видя…
Без много шум и олелия обиколи къщата, като накрая стигна стълбите и без никакви специални изявления се качи в стаята си, където легна тихо като вкаменелост под белоснежните чаршафи и започна да умира.
Отново се чуха гласове:
— Бабо! Прабабо!
Слухът за това какво прави се търкулна надолу по стълбите, удари се в пода и се разплиска из стаите, през вратите и прозорците, понесе се сред брястовете на улицата и стигна до ръба на зеленото дере.
— Насам, насам!
Семейството наобиколи леглото й.
— Оставете ме да си лежа — прошепна тя.
Болестта й не можеше да се види под никакъв микроскоп; тя бе мека, но все по-задълбочаваща се умора, смътно натежаване в крехкото й като на врабче тяло; сънят я обхващаше — дълбоко, още по-дълбоко, най-дълбоко.
А децата й и техните деца не можеха да повярват, че с тази тъй проста, с тази най-спокойна постъпка на света ще предизвика такива страхове и тревоги.
— Прабабо, чуй ме… това просто не е честно. Къщата ще се разпадне без теб. Трябваше да ни предупредиш поне година по-рано!
Прабаба отвори едното си око. Деветдесет години спокойно гледаха лекарите като прашен призрак от таванския прозорец на бързо опразваща се къща.
— Том…?
Момчето бе пратено да се приближи до шепнещото легло.
— Том — рече тя тихо, сякаш много отдалеч. — В Южните морета в живота на всеки мъж идва ден, когато той разбира, че трябва да се прости с приятелите си и да отплава. И той го прави, и това е съвсем естествено — просто му е дошло времето. Същото е и днес. Понякога съм точно като теб — и ти оставаш на съботните прожекции до девет вечерта, докато не пратим татко ти да те прибере. Том, когато същите каубои започнат да стрелят по същите индианци на същия планински връх, по-добре е да станеш от мястото си и да тръгнеш към изхода, без да съжаляваш и без да се обръщаш назад. Ето и аз си отивам, докато съм все още щастлива и доволна.
Следващият привикан бе Дъглас.
— Бабо, а кой ще покрие покрива следващата пролет?
Откакто съществуват календари, всеки април от покрива се чуваше чукане като на кълвачи. Но не бяха кълвачи, а прабаба, успяла някак да се качи там, високо в небето, пееща, забиваща гвоздеи, подменяща плочки.
— Дъглас — прошепна тя, — никога не позволявай на някого да нарежда плочките, ако не му доставя удоволствие.
— Да, госпожо.
— Като дойде април, огледай се и попитай: „Кой иска да поправи покрива?“ И чието лице грейне, този човек ти трябва, Дъглас. Защото горе от покрива виждаш целия град, и той продължава към полята, а те към края на света, и виждаш как блести реката, и утринното езеро, и птиците в дърветата под теб, и усещаш най-хубавия вятър около себе си. Само едно от тези неща е достатъчно, за да накара човек да се качи и на ветропоказателя в някой пролетен изгрев. Това е силен час, дадеш ли му и половин шанс…
Гласът й постепенно затихна.
Дъглас плачеше.