Тя отново се събуди.
— Е, това пък защо го правиш?
— Защото утре няма да те има.
Тя обърна едно малко огледалце от себе си към момчето. Дъглас погледна отражението си, после нея.
— Утре сутринта ще стана в седем и ще се измия зад ушите — каза тя. — Ще изтичам до църквата с Чарли Удман; ще си направя пикник в Илектрик Парк; ще плувам, ще тичам боса, ще падам от дървета, ще дъвча ментова дъвка… Дъглас, Дъглас, засрами се! Режеш ли си ноктите?
— Да, госпожо.
— И не викаш, когато тялото ти се преражда на всеки седем години, когато старите клетки умират и се добавят нови към пръстите и сърцето ти. Нямаш нищо против това, нали?
— Не, госпожо.
— Е, помисли тогава, момче. Само глупак ще тръгне да си пази изрязаните нокти. Някога да си виждал змия да се мъчи да запази старата си кожа? Точно това има днес в това легло — изрязани нокти и стара змийска кожа. Само да духнеш по-силно — и ще се разлетя на люспи. Важна съм не аз, която лежа тук, а онази, която седи на края на леглото и ме гледа, и другата, която е долу и приготвя вечерята, лежи под колата в гаража или чете в библиотеката. Всички нови части, те имат значение. Аз не умирам днес. Ще остана още дълго тук. След хиляда години цяло градско население от моите потомци ще яде кисели ябълки в сенките на евкалиптите. Това е отговорът ми на всеки, който задава умни въпроси! А сега по-бързо, повикай останалите!
Накрая цялото семейство се събра в стаята, сякаш изпращаха някого на гарата.
— Е, ето ме — каза прабаба. — Не съм скромна, така че си признавам — радвам се да ви видя всички около леглото ми. Следващата седмица ви чака работа в градината, почистване на килерите и купуване на дрехи за децата. И тъй като онази част от мен, която наричат за по-удобно прабаба, няма да бъде тук, за да се погрижи за всичко това, другите ми части на име чичо Бърт, Лио, Том и Дъглас, както и всички останали, ще трябва да се заемат със задачите.
— Да, бабо.
— Утре не искам никакви събирания и шумотевици. Не искам никой да говори разни хубави неща за мен; аз самата си ги казах с цялата си гордост в своето си време. Опитах всяка гозба и изтанцувах всеки танц; остана да опитам само още един пай, да изсвиря само още една нота. Не се боя. Искрено съм любопитна. Нищо не смятам да пропускам, искам да вкуся и от Смъртта. Така че не се безпокойте за мен. А сега си вървете и ме оставете да заспя…
Някъде тихо се затвори врата.
— Така е по-добре.
Останала сама, тя се сгуши удобно в топлата пряспа от лен и вълна, чаршафи и одеяла; цветовете на завивката бяха ярки като някогашните циркови знамена. Лежеше и се чувстваше съвсем малка и потайна, както през онези утрини преди осемдесет и няколко години, когато се будеше и разгъваше нежните си кости в леглото.
Преди много време ми се присъни сън, помисли си тя. И му се наслаждавах толкова много, когато някой ме събуди, и това бе в деня, когато се родих. А сега? Сега, да видим… Мислите й се понесоха в миналото. Къде съм аз? Деветдесет години… Как отново да подхвана нишката и шарката на онзи изгубен сън? Протегна мъничката си ръка. Ето… Да, точно така. Усмихна се. Дълбоко в топлата пряспа обърна главата си на възглавницата. Така е по-добре. Да, сега отново се оформяше в ума й, тихо и спокойно, като море край безкраен свеж бряг. Сега остави стария сън да я докосне и да я понесе над почти забравеното легло.
Долу, помисли си тя, полират среброто, тършуват из мазето и чистят прахта в коридорите. Чуваше как животът кипи из цялата къща.
— Всичко е наред — прошепна прабаба и сънят я пое. — Така и трябва да бъде, както и всичко друго.
И морето я понесе надалеч от брега.