III
На сутринта нея я нямаше и не бе оставила никакво съобщение. Прислужницата ми сервира закуска в кухнята и отиде да си върши нейните работи. Устоях на изкушението да се опитам да измъкна някаква информация от тази жена, тъй като тя или нямаше да знае, или нямаше да ми каже нещата, които ме интересуваха, а несъмнено щеше да докладва за усилията ми на Флора. Затова, след като изглежда можех да разполагам с къщата, реших да се върна в библиотеката и да видя какво мога да науча там. Освен това, обичам библиотеките. Те ме карат да се чувствам удобно и сигурно, заобиколен отвсякъде със стени от думи, красиви и мъдри. Винаги се радвам, когато виждам, че има нещо, способно да задържи настъплението на сенките.
Донер, Блицен или друг техен роднина изникна отнякъде и ме последва нагоре по стълбите, с напрегната походка и душещ дирята ми нос. Опитах да се сприятеля с него, но беше все едно да си разменям любезности с щатски полицай, който ми е сигнализирал да отбия от пътя. Надникнах в няколко от другите стаи, докато минавах край тях, но те бяха просто помещения, безвредни, поне на външен вид.
Затова влязох в библиотеката и Африка все още беше обърната към мен. Затворих вратата зад себе си, за да изолирам кучетата отвън и тръгнах да обикалям стаята, като четях заглавията по лавиците.
Имаше много исторически книги. Всъщност, те изглежда преобладаваха в колекцията й. Попаднах също на доста книги за изкуството, в голямо и скъпо разнообразие, и прелистих няколко от тях. Обикновено се справям най-добре с истинските си разсъждения, докато мисля за нещо друго.
Запитах се какви ли са източниците на очевидното благосъстояние на Флора. Щом бяхме роднини, дали това означаваше, че и аз също може би се радвах на подобен разкош? Замислих се за икономическия и социалния си статус, за професията си, за потеклото си. Имах усещането, че никога не съм се безпокоил особено за пари и винаги или съм разполагал с достатъчно, или съм знаел начини да се сдобия с тях, така че да съм удовлетворен. Дали притежавах голяма къща като тази? Не можех да си спомня.
С какво се занимавах?
Седях зад бюрото й и изследвах съзнанието си за някакви по-специални скрити знания, които то би могло да притежава. Трудно е за човек да изследва сам себе си по този начин, като непознат. Може би затова и не успях да открия нищо. Това, което си е твое, си е твое, то е част от теб и изглежда просто принадлежи на вътрешното ти аз. Толкова.
Лекар? Тази професия ми дойде на ум, докато гледах няколко от анатомичните рисунки на Да Винчи. Почти по рефлекс, в мислите си, бях започнал да преминавам през етапите на различни хирургически операции. И тогава осъзнах, че в миналото си съм извършвал операции на хора.
Но не беше това. Макар и да съзнавах, че имам медицинско образование, знаех, че то е част от нещо друго. По някакъв начин разбирах, че не съм практикуващ хирург. Какво бях тогава? Какво друго се намесваше?
Нещо привлече погледа ми.
Седнал там, зад бюрото, разполагах с изглед към отсрещната стена, на която, между разни други предмети, висеше старинна кавалерийска сабя, останала незабелязана от мен при първоначалната ми обиколка на стаята. Станах, приближих се до нея и я свалих от гвоздеите й.
Мислено зацъках като видях в какво състояние е. Прииска ми се да имам напоен със смазка парцал и точило, за да я приведа отново в подобаващия й вид. Знаех нещо за старинните оръжия, особено за хладните оръжия.
Сабята легна леко и удобно в ръката ми и усетих, че умея да си служа с нея. Заех отбранителна позиция. Парирах и замахнах няколко пъти. Да, можех да използвам този предмет.
И така, що за образование беше това? Огледах се наоколо за нови дразнители на паметта.
Нищо повече не ми хрумна, затова оставих сабята на мястото й и се върнах при бюрото. Щом седнах зад него, реших да се заема с разглеждането му.
Започнах със средата и продължих по лявата и дясната страна, чекмедже по чекмедже.
Канцеларски принадлежности, пликове, пощенски марки, кламери, парченца от моливи, ластичета — все обичайните неща.
Всяко чекмедже издърпвах до край и го слагах в скута си, докато преглеждах съдържанието му. Това не беше просто хрумване. Бе част от някакъв вид обучение, което бях получил и то ми подсказваше да оглеждам освен това страните и дъната.
Един факт почти ми се изплъзна, но в последния момент привлече вниманието ми: гръбчето на най-долното чекмедже от дясната страна не се издигаше толкова високо, колкото на останалите.