— За глупак ли ме смяташ, Флора? — попитах. — Мислиш ли, че съм дошъл тук с единствената цел да ти бъда подръка, за да ме връчиш на Ерик? На каквото и да си налетяла, то ти е послужило за урок.
— Е, добре, не играя по твоята свирка! Но ти също си в изгнание! Което показва, че не си бил чак толкова умен!
По някакъв начин думите й ме разтърсиха и разбрах, че не са верни.
— Не съм в изгнание, дявол да го вземе! — възкликнах.
Флора отново се разсмя.
— Знаех си, че това ще те накара да подскочиш — заяви. — Хубаво, значи нарочно си тръгнал из Сенките. Ти си луд. — Вдигнах рамене. — Какво искаш? — попита тя. — Защо всъщност си дошъл тук?
— Любопитно ми беше какво си намислила — отвърнах. — Това е всичко. Не можеш да ме задържиш тук, ако не желая да остана. Дори Ерик не би могъл да го направи. Може пък действително да съм искал просто да ти дойда на гости. Може да ставам сантиментален с годините. Каквато и да е причината, сега възнамерявам да постоя още малко, а после вероятно ще се махна завинаги. Ако не беше бързала толкова да провериш какво би могла да получиш за мен, щеше да спечелиш много повече, госпожо. Помоли ме да си спомня за теб някой ден, ако определено нещо се случи…
Необходими бяха няколко секунди, за да може това, което си мислех, че намеквам, да окаже въздействието си.
После Флора извика:
— Ти смяташ да опиташ! Наистина смяташ да опиташ!
— Дяволски права си, че смятам да опитам — заявих, съзнавайки, че ще го направя, каквото и да означаваше — и ако искаш го кажи и на Ерик, ако искаш, но помни, че може и да успея. Имай едно наум, че ако го направя, няма да е зле да сме приятели.
Страхотно ми се искаше да знаех, за какво, дявол да го вземе, говорех, но бях научил достатъчно термини, чиято значимост добре усещах, за да ги използвам уместно без да знам какво означават. Изпитвах чувството, че са правилни, толкова страхотно правилни…
Изведнъж, тя ме целуна.
— Няма да му кажа. Наистина няма, Коруин! Мисля, че ти можеш да го направиш. С Блийс няма да е лесно, но смятам, че Жерар сигурно ще ти помогне, а може би и Бенедикт. Тогава и Кейн ще се присъедини, като види какво става…
— Мога и сам да си правя плановете — срязах я аз.
Флора се отдръпна. Наля две чаши вино и ми подаде едната.
— За бъдещето — беше наздравицата й.
— Винаги ще пия за него.
И ние си пресушихме чашите.
Тя напълни отново моята и взе да ме изучава.
— Трябва да бъде Ерик, Блийс или ти. Вие сте единствените, които имате необходимите ум и смелост. Но ти бе изчезнал от хоризонта за толкова дълго, че те броях извън играта.
— Това само идва да покаже, че човек никога не може да бъде сигурен.
Отпих от чашата си с надеждата тя да замълчи поне за минута. Струваше ми се, че се държи малко прекалено открито в опитите си да играе на всяка налична страна. Нещо ме притесняваше и ми се искаше да го обмисля.
На колко години бях?
Този въпрос, знаех, беше част от обяснението за ужасното чувство за разстояние и отдалеченост, което изпитвах към всички личности, изобразени на картите за игра. Бях по-възрастен, отколкото изглеждах. (Имах вид на около трийсет годишен, когато се бях видял в огледалото — ала сега знаех, че това се дължеше на измамното влияние на Сенките.) Всъщност бях много, много по-възрастен и бе изминало страшно дълго време, откакто не бях виждал братята и сестрите си, всички заедно и в приятелски отношения, застанали един до друг, както бяха на картите, без напрежение, без търкания между тях.
Чухме звъна на звънеца и как Кармела тръгна да отвори вратата.
— Това трябва да е брат ни Рандъм — подхвърлих аз, като знаех, че съм прав. — Той е под моя закрила.
Очите й се разшириха, после тя се усмихна, сякаш одобряваше нещо умно, което съм направил.
Случаят не беше такъв, разбира се, но аз с радост я оставих да си го мисли.
Така се чувствах в по-голяма безопасност.
IV
Чувствах се в безопасност може би цели три минути.
Изпреварих Кармела по пътя към вратата и я отворих.
Той нахлу с олюляване, моментално хлопна вратата зад себе си и пусна резето. Под светлите му очи имаше сенки и не беше облечен с ярък жакет и тесни дълги панталони. Имаше нужда от обръсване и носеше кафяв вълнен костюм. През едната си ръка бе преметнал габардинено палто, а обувките му бяха от тъмна чортова кожа. Но това беше Рандъм, без съмнение — този Рандъм, който бях видял на картата, — само че усмихващата се уста изглеждаше уморена и под ноктите му имаше мръсотия.