— Коруин! — възкликна той и ме прегърна.
Притиснах раменете му към себе си.
— Като те гледам, май едно питие ще ти се отрази добре.
— Да, така е — съгласи се той и аз го поведох към библиотеката.
Около три минути по-късно, когато се бе настанил, с чаша в едната ръка и цигара в другата, Рандъм каза:
— Те са по петите ми. Скоро ще бъдат тук.
Флора издаде лек вик, на който и двамата не обърнахме внимание.
— Кои са те? — попитах аз.
— Хора от Сенките. Не знам нито кои са, нито кой ги е изпратил. Обаче са четирима или петима, може би дори шестима. В самолета пътуваха с мен. Взех полет дотук. Те се появиха около Денвър. Няколко пъти местих самолета, за да се отърва от тях, но не се получи — а не исках да се отклонявам прекалено много от следата. Изплъзнах им се в Манхатън, ала само спечелих малко време. Мисля, че скоро ще са тук.
— И нямаш абсолютно никаква представа кой може да ги е изпратил?
Той се усмихна за миг.
— Е, предполагам, че няма да сбъркаме, ако се ограничим в рамките на семейството. Може да е Блийс, Джулиан или пък Кейн. А може да си бил и ти, за да ме докараш тук. Надявам се, че не е така, обаче. Не си ти, нали?
— Опасявам се, че не съм — отрекох аз. — Колко силни изглеждат?
Той вдигна рамене.
— Ако бяха само двама или трима, щях да се опитам да ги нападна от засада. Но не смея при цялата тази тълпа.
Рандъм беше дребничък, може би един и шейсет на ръст и тежеше вероятно не повече от шейсет килограма. Но звучеше съвсем сериозно, когато каза, че може да се справи с двама или трима нападатели, с голи ръце. Изведнъж се замислих за собствената си физическа сила, след като бях негов брат. Чувствах се удобно силен. Знаех, че с охота ще приема схватката с който и да е мъж в честна борба без никакви особени страхове. Колко ли бях силен?
Изведнъж ме завладя увереност, че ще имам възможност да разбера.
На входната врата се почука.
— Какво ще правим? — попита Флора.
Рандъм се засмя, свали си вратовръзката и я захвърли върху палтото на бюрото. После си разкопча жилетката на костюма и огледа стаята. Погледът му попадна върху сабята, той за миг прекоси помещението и я грабна. Аз напипах 32-калибровия пистолет в сакото си и освободих предпазителя.
— Готови ли сте? — попита Рандъм. — Има вероятност да разбият вратата. Следователно ще влязат. Кога за последен път си участвала в битка, сестричке?
— Прекалено отдавна — отговори тя.
— Тогава най-добре е да започнеш бързо да си освежаваш паметта — й каза той, — защото ни остава съвсем малко време. Някой ги напътства, сигурен съм в това. Но ние сме трима, а те са най-много два пъти повече от нас. Защо да се безпокоим?
— Не знаем какво са? — подхвърли Флора.
Отново долетя чукане.
— Има ли някакво значение?
— Няма — отвърнах аз. — Да отида ли да им отворя?
И двамата леко пребледняха.
— Бихме могли да изчакаме…
— Да извикам тогава ченгетата — предложих.
И двамата се засмяха, почти истерично.
— Или пък Ерик — погледнах внезапно към нея.
Ала тя поклати глава.
— Просто нямаме време. Разполагаме с Фигурите, но докато той успее да отговори — ако реши да го направи, — вече ще е твърде късно.
— А може да са и негови хора, нали? — вметна Рандъм.
— Съмнявам се — рече тя — и то много. Не е в неговия стил.
— Така е — включих се аз, просто заради изкушението, а и за да им покажа, че съм наясно с нещата.
Звукът от чукането по вратата долетя отново и то много по-силно.
— Ами Кармела? — попитах аз, споходен от внезапна мисъл.
Флора поклати глава.
— Смятам, че е малко вероятно да отвори вратата.