— Но ти не разбираш срещу какво сме изправени — извика Рандъм и за секунда излетя от стаята.
Последвах го по коридора и във фоайето, точно навреме, за да спрем Кармела, преди да е отворила вратата.
Изпратихме я обратно в нейната стая с инструкции да се заключи вътре и Рандъм отбеляза:
— Това показва силата на противника. Къде сме, Коруин?
Вдигнах рамене.
— Ако знаех, щях да ти кажа. Поне за момента сме заедно в това. Отдръпни се!
И отворих вратата.
Първият мъж се опита да ме блъсне встрани и аз му препречих пътя.
Бяха шестима, веднага го отбелязах.
— Какво искате? — попитах.
Но никой не проговори, а насреща си видях пистолети.
Замахнах с крак, ритнах вратата и отново сложих резето.
— Добре, наистина са там — казах. — Но как мога да бъда сигурен, че не ми играеш някой номер?
— Няма как — отвърна той, — ала ми се иска да беше така. Изглеждат доста страшни.
Трябваше да се съглася. Мъжете на верандата бяха много едри и носеха шапки, дръпнати така, че да скриват очите им. Целите им лица бяха покрити със сенки.
— Иска ми се да знаех къде сме — повтори Рандъм.
Долових предизвикваща настръхване вибрация съвсем близо до тъпанчетата си. В този момент разбрах, че Флора е надула свирката си.
Когато чух как се чупи прозорец, някъде вдясно от мен, не се изненадах да чуя и приглушено ръмжене, както и кучешки лай някъде от лявата ми страна.
— Тя е извикала кучетата си — шест подли и зли звяра, които при други обстоятелства можеше да преследват нас.
Рандъм кимна и двамата се запътихме към шума от разбиване.
Когато стигнахме до всекидневната, двама мъже вече бяха вътре, като и двамата имаха пистолети.
Съборих първия, метнах се на пода и стрелях по втория. Рандъм ме прескочи, размахал сабята и видях как главата на втория мъж се отдели от раменете му.
През това време още двама бяха влезли през прозореца. Изпразних пълнителя си по тях и чух как ръмженето от вълкодавите на Флора се смесва с изстрели, които не идваха от мен.
Трима от нападателите бяха на пода, както и същия брой кучета. Почувствах се добре от мисълта, че вече бяхме свършили с половината и когато останалите нахлуха през прозореца, убих единия от тях по начин, който истински ме изненада.
Внезапно и без да се замислям вдигнах един огромен, тежък тапициран стол и го метнах на може би около десет метра през стаята. Той счупи гръбнака на мъжа, в който се удари.
Хвърлих се към оставащите двама, но преди да съм прекосил помещението, Рандъм вече бе посякъл единия със сабята, оставяйки на кучетата да го довършат и се обръщаше към другия.
Той се озова на земята, без да има възможност да реагира. Уби още едно куче, преди да успеем да го спрем, но никога повече нямаше да убива нищо. Рандъм го удуши.
Оказа се, че две от кучата са мъртви, а едно е тежко ранено. Рандъм уби раненото с бърз замах и насочихме вниманието си към хората.
Имаше нещо необикновено във външния им вид.
Флора влезе и ни помогна да решим какво беше то.
Първо, и шестимата имаха еднакво кръвясали очи. Много силно кръвясали. За тях, обаче, това състояние изглеждаше нормално.
Второ, до един имаха по една допълнителна става на пръстите и остри, закривени напред шипове върху опакото на ръцете.
Челюстите на всичките бяха силно издадени и, когато със сила отворих устата на единия, преброих вътре четирийсет и четири зъба, повечето от които по-дълги от човешките, а някои изглеждаха и доста по-остри. Плътта им бе сивкава, твърда и лъскава.
Несъмнено имаше и още разлики, но и тези бяха достатъчни, за да докажат някои неща.
Взехме им оръжията и аз се оказах с три малки, плоски пистолета.
— Действително са изпълзели от Сенките — заключи Рандъм, а аз кимнах. — Извадих голям късмет. Изглежда не са очаквали да ги посрещна с такова подкрепление — войнствен брат и около половин тон кучета.
Той тръгна към счупения прозорец и надникна навън, а аз реших да го оставя да го направи сам.
— Нищо — заяви след известно време. — Сигурен съм, че се справихме с всичките — и дръпна тежките оранжеви завеси, след което струпа разни високи мебели пред тях.