Обмислих и това.
Нищо.
Нямаше кой да ми е оказал такова благодеяние.
Колата ми бе паднала от една скала право в някакво езеро, спомних си изведнъж. И това беше всичко, което помнех.
Аз…
Напрегнах се и отново започнах да се потя.
Не знаех кой съм.
За да се занимавам с нещо, седнах и свалих всичките си превръзки. Тялото ми изглеждаше добре под тях и това ми се струваше правилна постъпка. Счупих гипса на десния си крак, като използвах металната подпора, която свалих от горния край на леглото. Обзе ме внезапното усещане, че трябва веднага да изляза, че има нещо, което трябва да направя.
Стъпих на десния си крак. Той беше в ред.
Разчупих гипса и на левия, станах и отидох до гардероба.
Там нямаше никакви дрехи.
Тогава чух стъпките. Върнах се в леглото си и покрих счупените гипсове и свалените превръзки.
Вратата пак се отвори.
После всичко около мен се обля в светлина и видях едър мъж с бяла престилка, поставил ръка върху ключа на лампата.
— Какво чувам за лошото ви държание със сестрата? — попита той и се приключи с претенциите ми, че спя.
— Не знам — рекох. — Какво?
Това го затрудни за миг, два, както показа смръщването му, после мъжът заяви:
— Време е за инжекцията ви.
— Вие лекар ли сте? — попитах.
— Не, но съм упълномощен да ви направя инжекция.
— Аз пък отказвам, тъй като имам законно право да го направя. Вас какво ви интересува?
— Ще си получите инжекцията — отсече той и заобиколи откъм лявата страна на леглото. В едната си ръка държеше спринцовка, която дотогава бе останала извън полезрението ми.
Ударът беше много мръсен — на около десет сантиметра под катарамата на колана му, бих казал — и го събори на колене.
— — —! — каза той след известно време.
— Доближи се пак на една плюнка разстояние — заканих се аз — и ще видиш какво ще стане.
— Ние имаме начини да се справяме с пациенти като теб — изпъшка той.
Значи беше дошло време да действам.
— Къде са ми дрехите?
— — —! — повтори той.
— В такъв случай се налага да взема твоите. Дай ми ги.
Взе да ми става досадно при третото повторение, затова метнах чаршафите върху главата му и го цапнах с металната подпора.
За по-малко от две минути бях облечен целият в бяло, цветът на Моби Дик и ваниловия сладолед. Отвратително.
Натиках го в гардероба и погледнах навън през зарешетения прозорец. Видях Старата луна, с Новата луна на ръце, надвиснала над редица тополи. Тревата бе сребриста и искряща. Нощта немощно се пазареше с деня. Нямаше нищо, което да подсказва, поне на мен, къде се намира това място. Изглежда бях на третия етаж в сградата, а долу, вляво, падаше ярко очертан квадрат светлина, сякаш да отбележи, че на първия етаж има прозорец, зад който някой е буден.
И така, излязох от стаята и огледах коридора. В левия край той завършваше в стена със зарешетен прозорец, а по дължината му имаше още четири врати, по две от всяка страна. По всяка вероятност те водеха към други стаи като моята. Отидох да надзърна през прозореца и видях още поля, още дървета, още нощ, нищо ново. Обърнах се и тръгнах в другата посока.
Врати, врати, врати. Под никоя от тях не се процеждаше светлина, а единствените звуци бяха стъпките на прекалено големите ми, взети назаем обувки.
Ръчният часовник „Смеещо се момче“ ми съобщи, че е шест без петнайсет. Металната подпора беше затъкната в колана ми, под бялата престилка и се забиваше в хълбока ми, докато вървях. На около шест метра една от друга по тавана висяха лампи, всяка от които хвърляше към четирийсет вата светлина.
В десния край стигнах до стълбище, устремено надолу. Тръгнах по него. То беше покрито с килим и заглушаваше стъпките.
Вторият етаж изглеждаше също като моя, редици стаи, затова продължих надолу.
Щом стигнах първия етаж, завих надясно и затърсих врата, с просмукваща се под нея светлина.
Намерих я, почти в края на коридора и не си направих труда да почукам.