При тези думи, той се засмя.
— Тази жена има много малко въображение. Естествено, че ще е блокиран във времена като сегашните. В края на краищата ще бъдем принудени да тръгнем пеша, убеден съм, и това без съмнение ще отнеме всичките ни сили и изобретателност, ако изобщо успеем да стигнем. Да не си мисли, че може да се върне тържествено като принцеса, по обсипан с цветя път? Тя е една глупава кучка. Всъщност, дори не заслужава да живее, но засега това не е моя работа. Завий надясно на кръстопътя — реши той.
Какво ставаше? Знаех, че по някакъв начин Рандъм е отговорен за екзотичните промени, които продължаваха да се случват около нас, но не можех да определя как го прави и накъде ни води. Знаех, че трябва да науча тайната му, ала не можех просто да го попитам, защото тогава щеше да разбере в какво състояние съм. И щях да завися от неговата милост. Той сякаш не вършеше нищо друго, освен да пуши и да гледа навън, но щом се измъкнахме от едно хлътване на пътя, навлязохме в някаква синя пустиня, а слънцето над главите ни сега беше розово, увиснало насред трептящо небе. В огледалцето зад нас се простираха безброй километри пустиня, докъдето ми стигаше погледът. Страхотен номер беше това.
После двигателят се закашля, захърка, успокои се, повтори представлението.
Воланът измени формата си под ръцете ми.
Превърна се в полукръг, а седалката като че ли се отдалечи от него, колата приклекна по-плътно до пътя, предното стъкло стана по-полегато.
Аз обаче не казах нищо, дори когато ни връхлетя светлолилавата пясъчна буря.
Но когато тя отмина, ахнах.
Пред нас се простираше страхотна върволица коли, в невероятно задръстване, на около километър напред. Всичките бяха спрели и можех да чуя клаксоните им.
— Намали — рече той. — Това е първото препятствие.
Послушах го и над нас се изви нова пясъчна вихрушка.
Преди още да съм запалил фаровете, бурята спря и аз няколко пъти премигнах с очи.
Всички коли бяха изчезнали и не се чуваха никакви клаксони. Но сега настилката на пътя блещукаше, както бе ставало преди с тротоарите и чух Рандъм да проклина под нос някого или нещо.
— Сигурен съм, че кривнах точно натам, накъдето искаше този, който е поставил блокадата. И направо ме подлудява мисълта, че постъпих както той очакваше — по най-очевидния начин.
— Ерик ли? — попитах.
— Вероятно. Какво смяташ, че трябва да направим? Дали да не спрем и за известно време да продължим по трудния начин или да караме нататък и да видим дали има други препятствия?
— Нека продължим малко. В края на краищата това беше само първото.
— Добре — съгласи се той, но добави: — Кой знае какво ще бъде второто.
Второто беше нещо — не знам как да го опиша по друг начин.
То бе нещо, което приличаше на топилня с ръце — стърчеше в средата на пътя, посягаше надолу, вдигаше колите и ги изяждаше.
Натиснах спирачките.
— Какво има? — попита Рандъм. — Продължавай. Как иначе ще минем?
— Това ме разтревожи малко — поясних аз и той ме изгледа странно и продължително, докато върху нас връхлиташе нова пясъчна буря.
Бях направил погрешно изказване, знаех го.
Когато прахолякът се разпръсна, ние отново се движехме по празен път. А в далечината се виждаха кули.
— Мисля, че го преметнах — заяви Рандъм. — Комбинирах няколко в една и смятам, че точно това не е успял да предвиди. В края на краищата никой не е в състояние да затвори всички пътища към Амбър.
— Така е — съгласих се с надежда да замажа предишната грешка, предизвикала онзи странен поглед.
Замислих се за Рандъм. Дребничък, слабоват на вид мъж, който можеше да загине също така лесно като мен предната вечер. Откъде идваше неговата сила? И какви бяха всички тези приказки за Сенки? Нещо ми говореше, че каквото и да бяха Сенките, ние в този момент се движехме сред тях. Как? Рандъм правеше нещо и тъй като изглеждаше отпуснат физически и ръцете му бяха в полезрението ми, предположих, че го вършеше мислено. И отново, как?
Е, бях го чул да говори за „добавяне“ и „изваждане“, като че ли вселената, в която се движеше, бе едно голямо уравнение.
Реших — с внезапна увереност, — че по някакъв начин той добавя и изважда части от света, който се виждаше около нас, с цел да ни доведе колкото е възможно по-близко до онова странно място, Амбър, отговорът на уравнението.