Някога и аз знаех как да правя това. И ключът сега, проумях внезапно, беше да си спомня Амбър.
Ала не можех.
Пътят рязко изви и пустинята свърши, за да отстъпи място на ливади с висока, синя, остра на вид трева. След малко около нас се появиха хълмове и в полите на третия паважът свърши, а ние продължихме по тесен черен път. Той беше добре утъпкан и се промъкваше сред все по-големи хълмове, по които сега започнаха да се появяват малки храстчета и шубраци с бодли, подобни на щикове.
След близо половин час хълмовете изчезнаха и ние навлязохме в гора от тумбести, едростволести дървета с ромбовидни листа в есенно оранжево и пурпурно.
Започна да ръми слаб дъжд и беше пълно със сенки. От слоевете подгизнали листа взе да се издига бледа мъгла. Някъде в далечината отдясно прозвуча вой.
Воланът смени формата си още три пъти, като последната му версия беше дървен осмоъгълник. Сега колата бе доста висока и отнякъде се бяхме сдобили с фигурка на предния капак във формата на фламинго. Въздържах се да коментирам тези неща, просто се приспособявах към каквито позиции заемаше седалката и към новите начини за управление, които превозното средство изискваше. Рандъм, обаче, погледна към волана, точно когато прозвуча нов вой, поклати глава и изведнъж дърветата станаха много по-големи, гъсто окичени с пълзящи растения и нещо като син воал от мъх, а колата почти върна нормалния си вид. Хвърлих поглед на индикатора за горивото и видях, че разполагаме с половин резервоар.
— Напредваме — отбеляза брат ми и аз кимнах.
Пътят внезапно се разшири и се обзаведе с бетонна повърхност. От двете му страни имаше канавки, пълни с кална вода. По нея плуваха листа, малки клончета и разноцветни пера.
Изведнъж ми се зави свят и главата ми олекна, но още преди да съм успял да реагирам Рандъм подхвърли:
— Дишай бавно и дълбоко. Минаваме напряко и за известно време атмосферата и гравитацията малко ще се различават. Смятам, че досега имахме голям късмет и искам да го използвам докрай — да стигнем колкото е възможно по-близо, колкото е възможно по-бързо.
— Чудесна идея — одобрих аз.
— Може да е, може и да не е — отвърна той. — Но смятам, че си струва да… Внимавай!
Изкачвахме се по един хълм и някакъв камион изскочи отсреща и се втурна надолу към нас. Той караше от неправилната страна на пътя. Кривнах, за да го избягна, но и камионът изви. В последния момент трябваше да изскоча от шосето върху левия банкет и се приближих съвсем до ръба на канавката, за да не се сблъскаме.
От дясната ми страна гумите на камиона изсвириха и той спря. Опитах отново да се върна на пътя, но бяхме затънали в меката почва.
После чух затръшване на врата и видях, че шофьорът излезе от дясната страна на кабината — което означаваше, че той по всяка вероятност си е карал от правилната половина, а ние сме били не където трябва. Бях сигурен, че никъде в Щатите движението не е по английски образец, но до този момент вече се бях уверил, че отдавна сме напуснали Земята, която познавах.
Камионът беше цистерна. Върху страната му пишеше ЗЮНОКО с големи, кървавочервени букви, а под тях се мъдреше девизът: „Ний пукривъми целя свет“. Шофьорът ме покри с обиди, щом излязох навън, заобиколих колата и започнах да се извинявам. Той беше едър колкото мен, имаше конструкция на бирена бъчва и в едната си ръка държеше щанга.
— Вижте, казах ви, че съжалявам — обърнах се към него аз. — Какво още искате да направя? Никой не пострада и няма щети.
— Не бива да пускат скапани шофьори като теб по пътищата! — изкрещя той. — Ти си подвижна заплаха!
Рандъм излезе от колата и се намеси:
— Господине, най-добре е да си продължите по пътя! — В ръката му имаше пистолет.
— Махни това — обадих се аз, но той само запъна ударника.
Шофьорът се обърна и хукна да бяга, с разширени от ужас очи и увиснала челюст.
Рандъм вдигна пистолета, прицели се внимателно в гърба на мъжа и аз едва успях да му блъсна ръката встрани, точно когато натискаше спусъка.
Куршумът одраска пътната настилка и рикошира.
Рандъм се обърна към мен с почти бяло лице.
— Що за глупости вършиш! Изстрелът можеше да попадне в резервоара!