— Влизай — каза той. — Няма опасност.
Промъкнах се вътре и завих наляво, където се намираха три тумбести помпи „Есо“, а мъничката постройка зад тях беше от вида, който бях виждал безброй пъти преди при по-обикновени обстоятелства. Спрях пред едната от помпите и зачаках.
Човекът, който се показа от сградата, беше ужасно дебел, висок около един и петдесет, с нос като ягода и широки близо метър рамене.
— Какво да бъде? — попита той. — Да я напълня догоре?
Кимнах.
— С обикновен.
— Дайте я малко по-близо — рече мъжът.
Преместих колата и попитах Рандъм:
— Парите ми вършат ли работа тук?
— Погледни ги — отвърна той.
Портфейлът ми бе натъпкан с оранжеви и жълти банкноти, с римски цифри по ъглите, последвани от буквите „Р.Д.“
Рандъм ми се ухили, докато ги изучавах.
— Виждаш ли, погрижил съм се за всичко.
— Страхотно. Между другото, започвам да огладнявам.
Огледахме се наоколо и видяхме от една голяма реклама да ни зяпа нарисуван господин, текстът под който твърдеше, че продавал пържени пилета от Кентъки наблизо.
Ягодовият нос плисна малко от бензина на земята, за да го накара да тече гладко, окачи маркуча, приближи се към нас и каза:
— Осем регъмни драхи.
Намерих една оранжева банкнота, на която пишеше „V Р.Д.“ и още три с надпис „I Р.Д.“ и му ги подадох.
— Благодаря — тикна ги той в джоба си. — Да ви проверя ли маслото и водата?
— Да.
Човекът добави малко вода, съобщи ми, че нивото на маслото е добро и позабърса предното стъкло с един мръсен парцал. После ни махна и се прибра в постройката.
Продължихме към рекламираното заведение, където и ние се заредихме с пържени деликатеси от Кентъки и слаба, леко солена на вкус бира.
После се измихме в пристройката отпред, върнахме се при вратата, натиснахме клаксона и зачакахме, докато един мъж с окачена през дясното му рамо алебарда дойде и ни отвори.
След което отново поехме по шосето.
Пред нас изскочи тиранозавър, поколеба се за момент, после си продължи по пътя, някъде наляво. Над главите ни прелетяха още три птеродактила.
— Не ми се иска много да отстъпвам от небето на Амбър — подхвърли Рандъм, каквото и да означаваше това и аз изсумтях в отговор. — Страхувам се, обаче, да опитам всичко наведнъж — продължи той. — Има опасност да бъдем разкъсани на парчета.
— Така е — съгласих се аз.
— Но от друга страна, това място не ми харесва.
Кимнах и продължихме напред, докато силиконовата равнина свърши и навсякъде около нас се разпростряха голи камънаци.
— Какво правиш сега? — позволих си да попитам аз.
— След като вече овладях небето, смятам да опитам с терена — обясни той.
И каменистата шир започна да преминава в скали. Между тях се виждаше гола, черна земя. След известно време скалите станаха по-малко, а земята — повече. Най-накрая забелязах и петна зеленина. Първо тук и там по малко трева. Ала тя беше много, много ярко зелена, като наподобяваше и все пак доста се различаваше от онази, която бе обичайна за познатата ми на мен Земя.
Скоро тревата стана много.
По-нататък се появиха и дървета, разпръснати хаотично край пътя.
После стигнахме до гора.
И то каква гора!
Никога не бях виждал такива дървета — мощни и величествени, обагрени в дълбоко, богато зелено, леко изпъстрено със злато. Те се издигаха нагоре устремно, шеметно се извисяваха. Огромни ели, борове, кленове и много други, които не можех да определя. През тях пълзеше ветрец с фантастично, прекрасно благоухание, което усетих щом леко открехнах прозореца. След няколко вдишвания реших да го отворя докрай и да го оставя така.
— Гората на Ардън — обади се мъжът, който беше мой брат и разбрах, че е прав. По някакъв начин едновременно го обичах и мразех, заради неговата мъдрост, неговите познания.
— Братко — рекох аз, — ти се справяш чудесно. По-добре отколкото бях очаквал. Благодаря ти.
Това изглежда го свари неподготвен. Сякаш никога преди не бе получавал добра дума от роднина.