— Не знам. Нищо не съм чул. Може да е с Блийс. Може да се е оттеглил някъде сред Сенките и още дори да не знае за тези събития. Възможно е дори да е мъртъв. От години не съм го виждал.
— С колко души разполагаш в Ардън — поинтересува се Рандъм.
— С повече от хиляда — заяви Джулиан. — Някои сигурно точно сега ви наблюдават.
— И ако искат ти да продължиш да живееш, това е всичко, което ще направят — отсече Рандъм.
— Несъмнено си прав — съгласи се брат ни. — Трябва да призная, че Коруин постъпи много хитро като ме взе в плен, вместо да ме убие. Току виж сте се измъкнали от гората по този начин.
— Казваш го само защото искаш да живееш — рече Рандъм.
— Разбира се, че искам да живея. Може ли?
— Защо?
— Като отплата за информацията, която ви дадох.
Рандъм се разсмя.
— Даде ни страшно малко, а съм сигурен, че от теб може да се изтръгне повече. Ще видим, когато получим възможност да спрем. А, Коруин?
— Ще видим — повторих аз. — Къде е Файона?
— Някъде на юг, мисля — отвърна Джулиан.
— Ами Дирдри?
— Не знам.
— Луела?
— В Ребма.
— Добре — заключих аз. — Смятам, че ни каза всичко, което знаеш.
— Така е.
Продължихме в мълчание и накрая гората започна да оредява. Отдавна бях загубил Моргенщерн от поглед, макар че от време на време виждах ястреба на Джулиан да ни следва. Пътят тръгна нагоре и ние се насочихме към прохода между две пурпурни планини. Резервоарът беше пълен малко над една четвърт. След около час вече се движехме между високи каменисти склонове.
— Тук мястото изглежда подходящо за блокиране на пътя — отбеляза Рандъм.
— И на мен така ми се струва — съгласих се аз. — Какво ще кажеш, Джулиан?
Той въздъхна.
— Да, много скоро ще стигнете до блокада. Знаете как да минете през нея.
Прав беше. Когато доближихме бариерата и постовият, в зелени дрехи и кафяво кожено яке, с оголен меч се запъти към нас, аз посочих с палец към задната седалка и го попитах:
— Схващаш ли картинката?
Той загря, а освен това позна и ние кои сме.
Забърза се да вдигне бариерата и ни отдаде чест, когато минахме покрай него.
Имаше още две бариери, преди да излезем от прохода… а ястребът изглежда ни бе загубил някъде по пътя. Вече се бяхме издигнали на повече от хиляда метра надморска височина и аз спрях колата. От лявата ни страна се извисяваха отвесни скали, а от дясната не се виждаше нищо друго, освен стръмния склон надолу.
— Слизай — наредих. — Ще трябва да се поразходиш.
Джулиан пребледня.
— Няма да се унижавам — заяви той. — Няма да моля за живота си.
И излезе от колата.
— Дявол да го вземе! — възкликнах аз. — Не съм гледал хубаво унижение от седмици! Добре… иди да застанеш там на ръба. Малко по-близо, ако обичаш. — Рандъм продължаваше да държи пистолета, насочен към главата му. — Преди малко ти спомена — продължих аз, — че вероятно би подкрепил всеки, ако заема мястото на Ерик.
— Така е.
— Погледни надолу.
Той го направи. Пропастта беше дълбока.
— Запомни това — рекох аз, — в случай, че събитията претърпят внезапна промяна. И запомни кой ти подари живота тогава, когато друг би ти го отнел.
После му обърнах гръб.
— Хайде, Рандъм. Да тръгваме.
Оставихме го да стои там и да диша тежко, сключил съсредоточено вежди.
Стигнахме до върха и бензинът ни почти свърши. Изключих от скорост, загасих двигателя и започнахме дългото спускане надолу.
— Мислех — обади се Рандъм, — че не си загубил нищо от старата си хитрост. Аз самият вероятно щях да го убия, заради това, което се опита да направи. Но смятам, че ти постъпи правилно. Вярвам, че той ще ни подкрепи, ако успеем да надвием Ерик. Междувременно, разбира се, ще му докладва за случилото се.
— Естествено — съгласих се аз.
— А ти имаш повече основания да желаеш смъртта му, от който и да е от нас.
Усмихнах се.
— Личните чувства не спомагат за добрата политика, правните решения или търговските сделки.
Рандъм запали две цигари и ми подаде едната.