Загледан напред през пушека, за първи път зърнах това море. Под смраченото, едва ли не нощно небе и увисналото в него златно слънце, морето изглеждаше толкова наситено — плътно като боя, със структура на плат, тъмносиньо, почти пурпурно, — че ми беше трудно да го гледам. Улових се да говоря на език, който не бях подозирал, че знам. Декламирах „Балада за мореплавателите“. Рандъм ме слуша, докато свърших, след което попита:
— Често се е говорело, че ти си съчинил това. Вярно ли е?
— Беше толкова отдавна — казах му аз, — че вече наистина не си спомням.
И докато скалистия склон извиваше все повече и повече наляво, а ние се спускахме надолу покрай него, насочили се към осеяна с дървета долина, в полезрението ни се откриваше все по-голяма част от морето.
— Фарът на Кабра — посочи Рандъм към огромната сива кула, която се издигаше от водата, на километри навътре в морето. — Почти го бях забравил.
— И аз — отговорих. — Това е много странно усещане… завръщането — и тогава осъзнах, че вече не говоря на английски, а на език наричан тари.
Горе-долу след половин час стигнахме долу. Продължих да карам по инерция, докъдето можех, после отново включих двигателя. При неговия звук ято черни птици изпърхаха във въздуха от храсталаците вляво от нас. Нещо сиво, подобно на вълк изскочи от скривалището си и побягна към близкия гъсталак; еленът, който бе дебнал, невидим до този момент, се втурна на другата страна. Намирахме се в покрита с буйна растителност долина — макар и не чак толкова гъсто или величествено залесена като Гората на Ардън, — която се спускаше плавно, но неотклонно към далечното море.
Високи, и ставащи все по-високи от лявата ни страна се издигаха планините. Колкото по-дълбоко навлизахме в долината, толкова по-добре се разкриваше пред погледа ни пълното величие на огромния скален масив, по чиито ниски склонове се бяхме спуснали. Планините се простираха до самото море, разширяваха се доближавайки го и носеха върху полите си меняща се мантия, изпъстрена със зелено, бледомораво, пурпурно, златно и индигово синьо. Страната им, обърната към морето беше невидима за нас в долината, но около последния, най-висок връх се носеше съвсем лек воал от призрачни облаци и от време на време златното слънце ги обагряше в огнено. Прецених, че сме на около петдесет километра от това осветено място, а резервоарът бе почти празен. Знаех, че този последен връх е нашата цел и в мен започна да се заражда нетърпение. Рандъм гледаше в същата посока.
— Още е там — отбелязах аз.
— Почти бях забравил… — рече той.
И докато сменях скоростите видях, че панталонът ми е придобил определена лъскавина, каквато нямаше преди. Освен това значително се стесняваше надолу към глезените и маншетите му бяха изчезнали. После зърнах ризата си.
Тя приличаше повече на жакет и бе черна, украсена със сребърно; а коланът ми бе станал забележимо по-широк.
При по-внимателен оглед видях, че по външните шевове на крачолите ми се спуска сребърна ивица.
— Смятам, че съм подходящо облечен — подхвърлих, за да чуя каква реакция ще предизвика това.
Рандъм се подсмихна и тогава осъзнах, че и той по някое време се е сдобил с кафяв панталон на червени ивици и риза в оранжево и кафяво. На седалката до него лежеше кафяво кепе с жълт кант.
— Чудех се кога ще забележиш — заяви той. — Как се чувстваш?
— Много добре — отговорих. — А между другото, бензинът е почти на привършване.
— Твърде късно е да направим нещо по този въпрос — поклати глава Рандъм. — Вече сме в реалния свят и би ни струвало ужасни усилия да си играем със Сенките. А освен това и не би минало незабелязано. Страхувам се, че ще се наложи да зарежем колата, щом свърши горивото.
То свърши след четири километра. Отбих встрани и спрях. Слънцето вече клонеше към залез и сенките бяха станали много дълги.
Пресегнах се към задната седалка, където обувките ми се бяха превърнали в черни ботуши и нещо издрънча, докато опипвах за тях.
Измъкнах средно тежък сребърен меч и ножница. Те идеално паснаха на новия ми колан. Имаше също и черен плащ, със закопчалка във формата на сребърна роза.
— Смяташе ли, че са загубени завинаги? — попита Рандъм.
— Дяволски близо бях до тази мисъл — отвърнах аз.
Измъкнахме се от колата и тръгнахме пеша. Вечерта беше хладна и изпълнена със свежи благоухания. На изток вече се виждаха звезди, а слънцето се гмуркаше към леглото си.