Мъжът беше облечен в ярък халат, седеше зад голямо лъскаво бюро и преглеждаше някаква счетоводна книга. Явно не беше пациент. Той вдигна стреснато поглед към мен, с разширени очи и разтвори устни като за вик, който така и не издаде, може би заради решителния ми вид. Изправи се, светкавично.
Затворих вратата зад себе си, приближих се и казах:
— Добро утро. Ще си имате неприятности.
Хората изглежда винаги изпитват любопитство към неприятностите, защото след трите секунди, които ми бяха необходими, за да прекося стаята, думите му бяха:
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че срещу вас ще бъде заведен съдебен процес, задето ме държите като затворник, както и още един за злоупотреба със служебно положение и безсъвестна употреба на наркотици. Вече долавям симптоми, че те ми липсват и може да ме избие на насилие…
Той скочи.
— Махайте се оттук.
Видях върху бюрото му пакет цигари. Взех си една и наредих:
— Седнете и млъкнете. Трябва да поговорим за някои неща.
Мъжът седна, но не млъкна:
— Нарушавате няколко правила.
— Затова ще оставим съда да реши кой носи отговорността — отвърнах аз. — Искам си дрехите и личните вещи. Тръгвам си.
— Вие не сте в състояние…
— Никой не ви пита. И ще ми платите още сега, иначе ще отговаряте пред съда.
Той посегна към един бутон на бюрото си, но аз блъснах ръката му настрани.
— Няма да стане! — отсякох. — Трябваше да го натиснете, когато влязох. Вече е твърде късно.
— Господин Кори, поведението ви е изключително…
Кори?
— Не съм влязъл сам тук — заявих, — но съм в пълното си право сам да изляза. И точно сега е моментът. Затова да се върнем на въпроса.
— Вие очевидно не сте в състояние да напуснете тази институция — отвърна той. — Не мога да допусна това. Възнамерявам да повикам някой, който да ви отведе обратно до стаята и да ви сложи в леглото.
— Хич не се и опитвайте, за да не откриете в какво състояние съм всъщност. Към вас имам няколко въпроса. Първият е: кой ме доведе тук и кой плаща сметката?
— Добре — въздъхна той и тъничките му, русоляви мустачки увиснаха колкото им бе възможно по-надолу.
Отвори едно чекмедже, пъхна ръката си вътре и аз застанах нащрек.
Избих му го преди да е успял да освободи предпазителя: автоматичен пистолет 32-и калибър, чудесна изработка, колт. Аз сам запънах ударника, след като го вдигнах от бюрото, после насочих оръжието към него и казах:
— Ще отговорите на въпросите ми. Явно ме смятате за опасен. Може да се окажете прав.
Той леко се усмихна и също си запали цигара, което беше грешен ход, ако възнамеряваше така да демонстрира самоувереност. Ръката му трепереше.
— Добре, Кори… щом това ще ви направи щастлив — рече той, — вашата сестра ви регистрира тук.
„?“ — помислих си аз.
— Коя моя сестра? — попитах.
— Ивлин — рече той.
Никакъв проблясък. Затова:
— Странно. Не съм виждал Ивлин от години. Тя дори не знаеше, че съм в тази част на страната.
Мъжът вдигна рамене.
— Независимо от това…
— Къде живее сега? Искам да й се обадя.
— Адресът й не ми е подръка.
— Намерете го.
Той стана, отиде до картотеката, порови из нея и извади едно картонче.
Разгледах го. Г-жа Ивлин Фломел… Адресът в Ню Йорк също не ми беше познат, но го запечатах в паметта си. Както твърдеше картончето, моето малко име беше Карл. Добре. Още информация.
Затъкнах пистолета в колана си, до подпората от леглото, като преди това, разбира се, сложих предпазителя.
— Добре — обърнах се към него. — Къде са ми дрехите и колко смятате да ми платите?
— Дрехите ви бяха унищожени при катастрофата — каза той — и трябва да отбележа, че и двата ви крака определено бяха счупени — левият на две места. Наистина не разбирам как успявате да се държите на тях. Минали са само две седмици…
— Винаги съм се възстановявал бързо — рекох. — А сега, за парите…
— Какви пари?
— За да се споразумеем да не ви давам под съд за злоупотреба със служебно положение и другото ми оплакване.