— А тази сила с какво ще ми помогне?
— Тя би трябвало да те научи какво представляваш.
— Тогава съм навит — заявих аз.
— Браво на теб. В такъв случай, продължаваме на юг. Ще ни трябват няколко дни, за да стигнем до Стълбата… Нали ще отидеш с него, Дирдри?
— Аз ще отида с моя брат Коруин.
Знаех, че ще го каже и това ме радваше. Страхувах се, но се радвах.
Вървяхме през цялата нощ. Избягнахме три групички въоръжени войници и на сутринта легнахме да спим в една пещера.
V
В продължение на две нощи си проправяхме път към мрачно розовите пясъци на величественото море. На третия ден сутринта стигнахме до брега, след като успешно избягнахме малка групичка войници предишната вечер. Не ни се искаше да излизаме на откритото пространство, преди да сме намерили точното място, Файела-бионин, Стълбата към Ребма, където бързо да го прекосим.
Изгряващото слънце хвърляше милиарди ярки отблясъци по разпенените гребени на вълните и заслепените ни от танца им очи не можеха да видят нищо под повърхността. От два дни карахме само на плодове и вода и бях гладен като вълк, но забравих за това, когато видях широкия, полегат плаж с изненадващите му извивки и дюни в кораловочервено, оранжево и розово и разхвърляните купчинки мидени черупки, плавеи и дребни, огладени от водата камъчета. Морето отзад се издигаше и спускаше с тих плясък, цялото в златно, синьо и ярко пурпурно и бризът носеше песента му, подобна на благословия под виолетовото утринно небе.
Обърнатата към изгрева планина, Колвир, която от край време като майка приютяваше Амбър в полите си, се издигаше на около трийсет километра вляво от нас, на север. Слънцето я обливаше със златно сияние и превръщаше дъгата в паднал над града воал. Рандъм погледна натам, изскърца със зъби и отвърна очи. Изглежда и аз бях направил същото.
Дирдри докосна ръката ми, посочи с глава и тръгна на север, успоредно на брега. Рандъм и аз я последвахме. Тя очевидно бе забелязала някакъв ориентир.
Бяхме изминали около половин километър, когато земята сякаш леко потрепери.
— Конски тропот! — изсъска Рандъм.
— Вижте! — отметна назад глава Дирдри и посочи нагоре.
Очите ми проследиха жеста й.
Над главите ни кръжеше ястреб.
— Далече ли е още Стълбата? — попитах.
— При онази грамада камъни — отвърна тя и тогава на стотина метра от нас видях към три метра висока купчина с форма на пресечена пирамида, изградена от едри сиви камъни, разядени от вятъра, пясъците и водата.
Конският тропот стана по-силен, после изсвири рог, ала това не беше сигналът на Джулиан.
— Тичайте! — извика Рандъм и ние го послушахме.
След около трийсетина крачки, ястребът се устреми надолу. Спусна се към Рандъм, но той вече бе извадил меча си и замахна срещу него. Тогава птицата се насочи към Дирдри.
Аз също измъкнах своя меч от ножницата и се опитах да го посека. Разлетяха се пера. Ястребът се издигна, връхлетя отново и този път мечът ми закачи нещо твърдо — мисля, че птицата падна, но не можех да бъда сигурен, защото не спрях да погледна назад. Шумът от копитата вече беше съвсем ясен и силен, а рогът звучеше почти до нас.
Стигнахме до пирамидата, Дирдри се обърна перпендикулярно спрямо нея и се насочи право към морето.
Нямах намерение да споря с човек, който изглежда знаеше какво прави. Последвах я и с периферното си зрение забелязах ездачите.
Те все още бяха далече, но вече препускаха по плажа, надули рогове, заобиколени от лаещи кучета. Рандъм и аз се затичахме с всички сили и нагазихме в прибоя след сестра си.
Бяхме навлезли във водата до кръста, когато Рандъм каза:
— Очаква ме смърт и ако остана, и ако продължа.
— В първия случай ще загинеш веднага, а във втория може да се стигне до някакво споразумение. Да вървим!
Намирахме се върху камениста повърхност, която се спускаше в морето. Не ми беше ясно как ще дишаме, докато се движим по нея, но Дирдри не изглеждаше разтревожена, затова реших и аз да не се безпокоя.
Ала не можех.
Когато водата се заплиска около главите ни, вече бях много загрижен. Дирдри, обаче, продължаваше да върви право напред, все по-надолу и аз я следвах, както и Рандъм.