На всеки няколко метра имаше стъпало. Ние се спускахме по огромна стълба, която знаех, че се казва Файела-бионин.
При следващата стъпка щях да се озова целия под водата, но Дирдри вече бе потънала пред мен.
Затова си поех дълбоко въздух и направих решителната крачка.
Видях още стъпала и продължих да ги следвам. Чудех се защо въпреки че движенията ми бяха леко забавени тялото ми не се стреми да изплува и как стоя прав, докато с всяко стъпало слизам все по-надолу като по обикновена стълба. Започнах да се питам какво ще правя, когато няма да мога повече да издържа без въздух.
Около главите на Рандъм и Дирдри се издигаха мехурчета. Опитах се да видя какво правят те, но не успях да разбера. Гърдите им сякаш се издигаха и спускаха като при нормално дишане.
Щом стигнахме на около три метра под повърхността, Рандъм, който вървеше вляво от мен, се обърна и чух гласа му все едно бях долепил ухото си до дъното на вана и всяка дума долиташе като звук от ритник по стената й.
Чувах го ясно, обаче:
— Не вярвам, че ще успеят да убедят кучетата да ги последват, дори конете да го направят.
— Как се справяш с дишането? — опитах се да попитам и долових отдалече собствените си думи.
— Отпусни се — бързо ми обясни той. — Ако задържаш дъха си, издишай и не се безпокой. Докато се намираш върху стълбата, ще можеш да дишаш.
— Но как е възможно?
— Ако постигнем целта си, ще разбереш — рече той и гласът му прозвуча звънливо през студената, зеленикава вода.
Намирахме се на повече от шест метра дълбочина. Издишах малка част от събрания въздух и се опитах да вдишам за около секунда.
В усещането нямаше нищо притеснително, затова продължих опитите си. Появиха се още мехурчета, но иначе не почувствах никакво неудобство от промяната.
Налягането изглеждаше непроменено и виждах стълбата, по която се движехме като през зеленикава мъгла. Тя водеше все по-надолу и по-надолу. Право напред. А в далечината струеше някаква светлина.
— Ако успеем да минем под арката, ще бъдем в безопасност — поясни сестра ми.
— Вие ще бъдете в безопасност — поправи я Рандъм и аз се запитах какво ли е направил, за да го ненавиждат в страната, наречена Ребма.
— Ако яздят коне, които никога преди не са минавали оттук, ще им се наложи да ни последват пеша — заяви Рандъм. — В такъв случай, ще успеем.
— А може и да се откажат… ако случаят е такъв — предположи Дирдри.
Забързахме.
Като стигнахме на около петнайсет метра под повърхността, водата стана съвсем тъмна и студена, но светлината в ниското пред нас се усили и след още десетина стъпала успях да различа източника й.
От дясната страна се издигаше колона. На върха й имаше нещо подобно на глобус, което светеше. На петнайсетина стъпала по надолу друга такава колона стоеше отляво. А след нея изглежда имаше още една от дясната страна, като така продължаваше и нататък.
Когато наближихме първата, водата стана по-топла и стълбата започна да се вижда по-ясно. Стъпалата бяха бели, с розови и зелени жилки, сякаш направени от мрамор, ала не бяха станали хлъзгави от водата. Широчината им беше към петнайсет метра и от двете страни се издигаха перила от същия материал.
Рибите плуваха около нас, докато вървяхме. Като хвърлих поглед назад през рамо, стори ми се, че никой не ни преследва.
Стана по-светло. Навлязохме в осветения от първата лампа кръг и тогава видях, че онова нещо на върха на колоната не е глобус. Изглежда разумът ми неволно се бе опитал да намери разумно обяснение за този феномен и затова бях приел за глобус пламъка, който танцуваше на половин метър над колоната като края на огромен факел. Реших да задавам въпроси по-късно, за да си пазя — ако ме извините за израза — дъха, тъй като спускането беше много стръмно.
След като влязохме в осветената алея и минахме покрай още шест от факлите, Рандъм се обади:
— По петите ни са.
Отново се обърнах назад и видях спускащите се в далечината фигури, четири от които на коне.
Странно усещане е да се смееш под вода и да чуваш смеха си.
— Нищо — докоснах дръжката на меча си аз. — Щом стигнахме вече дотук, никой не може да ми се опре!