Заех се да разучавам ескорта ни. Той се състоеше от мъже със зелена, пурпурна и черна коса и всичките имаха зелени очи, с изключение на един, чиито бяха с лешников цвят. Бяха облечени само в люспести туники и носеха плащове, прихванати на кръст пред гърдите им. На изработените от мидени черупки колани висяха къси мечове. По тялото почти нямаха окосмяване. Никой от тях не ме заговори, макар че едни ме поглеждаха, а други направо ме зяпаха. Беше ми позволено да си задържа оръжието.
Вътре в града ни поведоха по широк булевард, осветен от колони-факли, разположени на дори още по-малко разстояние, отколкото на Файела-бионин и хората се вглеждаха в нас през осмоъгълни, затъмнени прозорци, а наоколо плуваха риби с ярки кореми. Щом завихме зад един ъгъл, усетихме студено течение, а след още няколко крачки ни обгърна друго, топло, подобно на вятър.
Отведоха ни до двореца в центъра на града и разбрах, че ми е познат до болка. Той беше точно копие на двореца в Амбър, само че замъглен от зеленикавата вода и леко променен от множеството странно разположени огледала, окачени по стените му — и отвън, и отвътре. Върху трона в огледалната зала, която почти си спомнях, седеше жена със зелена коса, леко прошарена със сребърно. Очите й бяха кръгли като луни от нефрит, а веждите й се извиваха подобно криле на чайки. Устата и брадичката й бяха малки, скулите — високи и заоблени. Тиара от светло злато обрамчваше челото й, а на кристална огърлица висеше сапфир, който се гушеше в гънката между нежните й голи гърди, чиито зърна също бяха бледозелени. Беше облечена в люспеста синя туника, пристегната със сребърен колан и държеше скиптър от розови корали в дясната си ръка, обсипана с пръстени, като на всеки пръстен имаше камък в различен нюанс на синьото. Не се усмихна, когато заговори:
— Какво търсите тук вие, прокудените от Амбър? — Гласът й ромолеше тихо като поточе.
Отговори й Дирдри, с думите:
— Ние бягаме от гнева на принца, който седи на трона в истинския град — Ерик! Честно казано, искаме да го свалим. Ако той е обичан тук, загубени сме и излиза, че сме се предали в ръцете на нашите врагове. Но аз чувствам, че и вие не го обичате. Затова идваме да молим за помощ, благородна Мойри…
— Аз няма да ви дам войски, за да нападнете Амбър — отсече тя. — Както знаете хаосът ще се отрази и в собственото ми кралство.
— Не това бихме поискали от теб, скъпа Мойри — продължи Дирдри. — Нуждаем се от нещо съвсем дребно, което няма да струва никакви пари или главоболия на теб и поданиците ти.
— Назови го! Защото, както знаеш, Ерик е почти толкова мразен тук, колкото и подлеца, застанал от лявата ти страна — и тя посочи към Рандъм, открито вперил арогантно оценяващ поглед в нея, докато лека усмивка играеше върху устните му.
Ако се наложеше да плати — каквато и да беше цената — за онова, което бе сторил, очевидно щеше да го направи като истински принц на Амбър — както бяха постъпили едно време тримата ни мъртви братя, припомних си изведнъж. Щеше да я плати, като междувременно им се подиграва и се смее, въпреки изпълващата гърлото му кръв и докато умира щеше да изрече неотменимо проклятие, което ще се сбъдне. Внезапно осъзнах, че и аз притежавам тази сила и ако обстоятелствата го наложеха, щях да я използвам.
— Това, което искам да те помоля — рече Дирдри, — е за моя брат Коруин. Той е брат и на принцеса Луела, която живее тук с теб. Уверена съм, че никога не те е оскърбявал…
— Вярно е. Но защо той не ми каже всичко сам?
— Това е част от проблема, кралице. Коруин не знае какво трябва да поиска. Той е загубил голяма част от паметта си при катастрофа, станала по време на живота му сред Сенките. Дошли сме тук с цел да възстановим неговата памет, да върнем спомените му за старите дни, за да може той да се изправи срещу Ерик в Амбър.
— Продължавай — подкани жената на трона, като ме изучаваше изпод дългите си мигли.
— На едно място в този дворец — каза Дирдри — има зала, където малцина биха влезли. В нея, върху пода, очертано с огнени контури, се намира копие на онова, което ние наричаме Лабиринта. Само син или дъщеря на последния владетел на Амбър може да мине през Лабиринта и да оживее. И тогава този човек се сдобива с власт над Сенките. — При тези думи Мойри премигна няколко пъти и аз се опитах да си представя колко ли свои поданици бе накарала да вървят по него, за да овладее част от силата за Ребма. Ала, естествено, не бе успяла. — Ако мине през Лабиринта — продължи Дирдри, — ние сме уверени, че Коруин ще възстанови спомените си на един от принцовете на Амбър. Той не може да направи това там, а Ребма е единственото място, за което знам, че има копие на Лабиринта, като се изключи Тир-на Ногт, където, разбира се, в момента не можем да отидем.