— Ами ако тя се влюби в него?
— Възможно ли е изобщо някой да изпитва такива чувства към него?
— Аз, например, го обичам по своему, като брат.
— Никога досега син на Амбър не е казвал подобно нещо и аз го отдавам на поетичната ти нагласа.
— Във всички случаи трябва да си съвсем сигурна, че действаш в интерес на момичето.
— Мислила съм над този въпрос — кимна Мойри — и съм сигурна. Тя ще се възстанови от болката, която той ще й причини и след напускането му ще стане една от първите дами в двора ми.
— Може и да си права — извърнах се аз и усетих, че ме обзема тъга… за момичето, разбира се. — Какво бих могъл да ти кажа? — продължих. — Сигурно постъпваш добре. Надявам се да е така.
Поех ръката й и я целунах.
— Ти, Коруин, си единственият принц на Амбър, когото бих подкрепила — заяви тя, — като се изключи, може би, Бенедикт. Той, обаче, е изчезнал от почти двайсет години и само Лир знае къде може да лежат костите му. Жалко.
— Не знаех. Спомените ми са толкова объркани. Моля те, бъди търпелива с мен. Бенедикт ще ми липсва, ако наистина е мъртъв. Той ме учеше на военно изкуство и как да си служа с всички оръжия. Беше много мил и добър.
— Какъвто си и ти, Коруин — взе ръката ми тя и ме придърпа към себе си.
— Не, не съм — възразих аз, докато сядах на дивана до нея.
— Има много време до обяд — каза тя и облегна на мен нежното си рамо.
— Кога ще ядем? — попитах.
— Когато аз наредя — отвърна Мойри и се извъртя с лице към мен.
Притеглих я върху себе си и напипах закопчалката на колана, която ме отделяше от нежната й кожа. Тя цялата беше нежна и косата й бе зелена.
Подарих й нейната балада върху дивана, а устните й ми отвръщаха без думи.
Когато се нахранихме — усвоих изкуството да се яде под вода, което може да опиша по-нататък, ако обстоятелствата действително го наложат — ние се надигнахме от местата си в просторната мраморна зала, украсена с мрежи и въжета в червено и кафяво и тръгнахме обратно по тесен коридор, все надолу и надолу, под дъното на самото море, докато стигнахме до спираловидно стълбище, чиито извивки светеха сред абсолютен мрак. На около двайстото стъпало Рандъм извика:
— По дяволите! — излезе встрани от стълбището и заплува надолу покрай него.
— Действително така е по-бързо — съгласи се Мойри.
— А пътят надолу е дълъг — добави Дирдри, която знаеше каква е дължината на същия път в Амбър.
Затова всички прекрачихме встрани и заплувахме надолу през мрака, покрай светещите извивки на стълбището.
Отне ни около десет минути да стигнем дъното, но когато краката ни докоснаха пода, стъпихме здраво, без водата да ни отнася. От няколко слаби пламъка, поставени в ниши на стената, струеше светлина.
— Защо тази част от океана, която заобикаля дубликата на Амбър, е толкова различна от всички други морета? — попитах аз.
— Просто защото е така — рече Дирдри и нейният отговор ме подразни.
Намирахме се в огромна пещера, от която във всички посоки започваха тунели. Тръгнахме по един от тях.
След като вървяхме по него ужасно дълго време, взеха да се появяват и странични проходи, пред някои от които имаше врати или решетки.
Пред седмия поред спряхме. Той беше преграден с огромна сива врата от някакъв подобен на камък материал, обрамчен с метал и се извисяваше на два човешки боя. Като я гледах, смътно си спомних размера на тритоните. Тогава Мойри се усмихна, само на мен, отдели един голям ключ от връзката, закачена на колана й и го пъхна в ключалката.
Ала не успя да го превърти. Сигурно от много отдавна не беше използван.
Рандъм изръмжа и протегна ръка, като избута нейната.
Стисна здраво ключа и го завъртя.
Чу се изщракване.
Той блъсна с крак вратата да се отвори и всички погледнахме вътре.
Лабиринта бе положен в помещение с размерите на бална зала. Подът беше черен и изглеждаше гладък като стъкло. И на него се намираше Лабиринта.
Той блещукаше като студен огън, какъвто всъщност беше, потрепваше и караше цялата зала да изглежда някак нереална. Ажурните му очертания, от които бликаше неуловима сила, почти изцяло се състояха от криви линии, само в центъра се мяркаха няколко прави. Напомняше ми за фантастично сложна, уголемена до естествени размери главоблъсканица от вида, в който човек решава с молив (или химикалка, както се случва понякога) как да влезе или излезе някъде. И като че ли почти можех да видя думите: „Началото е тук“ далече в дъното. В средата беше широк около сто метра, а на дължина достигаше близо сто и петдесет.