Направих нова крачка.
Назад към…
Труповете. Те лежаха навсякъде около мен. Във въздуха се носеше ужасна воня — миризмата на разлагащата се плът — и чух воя на пребито до смърт куче. Към небето се издигаха облаци черен пушек и ме лъхна леден вятър, който носеше ситни капчици дъжд. Гърлото ми беше пресъхнало, ръцете ми се тресяха, главата ми сякаш бе в огън. Олюлявах се съвсем сам и виждах всичко през мъглата на треската, която ме изгаряше. Канавките бяха пълни с боклук, мъртви котки и съдържанието на изхвърлени нощни гърнета. С дрънчене и звън на камбанка край мен мина катафалка, която ме изпръска с кал и студена вода.
Не знам колко дълго съм скитал, преди да ме дръпне една жена и аз видях на ръката й пръстен с изобразени на него череп и кръстосани кости. Тя ме отведе в стаята си, но откри, че нямам никакви пари и нищо не съзнавам. Страх премина по боядисаното й лице, изтри фалшивата усмивка от ярко начервените й устни и тя побягна, а аз припаднах върху леглото й.
По-късно — не знаех колко време е изминало — някакъв едър мъж, вероятно сутеньора на момичето, влезе, плясна ме по лицето и ме дръпна да се изправя на крака. Вкопчих се в дясната му ръка и увиснах на нея. Той наполовина ме носеше, наполовина ме влачеше към вратата.
Когато проумях, че смята да ме изхвърли навън на студа, стегнах хватката си в отчаян протест. Стисках с цялата останала ми сила, като мънках нечленоразделни молби.
Тогава, през потта и сълзите, които премрежваха очите ми, видях на лицето му да зейва дупка и чух как измежду пожълтелите му зъби изскача неистов вик.
На мястото, където го бях стиснал, костта на ръката му се счупи.
Той ме отблъсна с лявата си ръка и разплакан падна на колене. Седнах на пода и за момент главата ми се проясни.
— Аз… оставам… тук — заявих, — докато не се почувствам по-добре. Махай се. Ако се върнеш… ще те убия.
— Болен си от чума! — изкрещя той. — Утре ще дойдат да ти приберат кокалите!
Мъжът се изплю, стана на крака и излезе с олюляване.
Добрах се до вратата и пуснах резето. После пак изпълзях на леглото и заспах.
Ако на другия ден са идвали да ми приберат кокалите, сигурно са останали разочаровани. Защото, може би десет часа по-късно, посред нощ се събудих облян в студена пот и установих, че треската ми е преминала. Бях слаб, но отново владеех разума си.
Разбрах, че съм оцелял след чума.
Загърнах се в мъжкия плащ, който намерих в гардероба и взех малкото скрити в едно чекмедже пари.
После тръгнах из Лондон и Нощта, в годината на чумната епидемия, без да знам какво търся…
Не си спомнях нито кой съм, нито какво съм правел тук.
Така бе започнало всичко.
Вече бях навлязъл дълбоко в Лабиринта и при всяка стъпка около краката ми изскачаха искри, които стигаха на височина до коленете ми. Вече не знаех в каква посока вървя или къде са застанали Рандъм, Дирдри и Мойри. Теченията се носеха през мен и имах чувството, че чак очите ми вибрират. После бузите ми бяха пронизани от иглички и усетих студ да се плъзва по врата ми. Стиснах зъби, за да не се разтракат.
Не бях получил амнезията си при автомобилната катастрофа. Имах пропуски в паметта още от времето на Елизабет I. Флора трябва да е решила, че от катастрофата съм се възстановил. Знаела е за състоянието ми. Изведнъж ме осени прозрението, че тя се е намирала на сянката Земя преди всичко, за да ме следи.
Значи от шестнайсети век?
Това не можех да кажа със сигурност. Щях да разбера, обаче.
Направих още шест бързи крачки, стигнах до някаква арка и се озовах в началото на един прав участък.
Поставих крак върху него и с всяка стъпка по-нататък пред мен израстваше все по-непреодолима нова бариера. Бях стигнал до Втория воал.
Появи се завой под прав ъгъл, после втори, след него трети.
Аз бях принц на Амбър. Това беше вярно. В началото сме били петнайсет братя и сега шестима бяха мъртви. Имали сме осем сестри, от които две, или може би четири, бяха мъртви. Прекарали бяхме по-голямата част от времето си в скитане из Сенките или в нашите собствени вселени. Имаше един академичен, макар и валиден философски въпрос, дали може човек, който има власт над Сенките, да създава своя собствена вселена. Какъвто и да беше теоретичният отговор, на практика бе възможно.