Гледах през прозореца и съзерцавах как падат мъртвите листа.
Щом стигнах в Големия град, първото, което направих беше да се обръсна и подстрижа в най-близката бръснарница, а второто — да си сменя ризата и потника в тоалетната, защото не мога да търпя косъмчета по врата си. 32-калибровият автоматичен пистолет, принадлежал на безименния индивид в „Гринуд“, се намираше в десния джоб на сакото ми. Предполагах, че ако „Гринуд“ или сестра ми пожелаеха да бъда прибран набързо, незаконното носене на оръжие можеше да им свърши работа. Ала реших да задържа пистолета. Те първо трябваше да ме намерят, а пък аз само си търсех повод. Хапнах набързо нещо за обяд, един час сменях влакове на метрото и автобуси, после взех такси и дадох уестчестърския адрес на Ивлин, моята мнима сестра и надежда за събуждане на спомени.
Преди да пристигна, вече бях решил какъв курс на действие да следвам.
Затова, когато в отговор на почукването ми, след около трийсетсекундно чакане, вратата на огромната стара постройка се отвори, знаех какво възнамерявам да кажа. Бях обмислил думите си, докато се изкачвах по дългата, лъкатушна, бяла чакълена алея между тъмните дъбове и светлите кленове и листата шумоляха под краката ми, а вятърът студенееше по наскоро остъргания ми врат под вдигнатата яка на сакото. Ароматът на лосиона за коса се смесваше с плесенясалия дъх на бръшляна, увил отвсякъде стените на древната тухлена сграда. Не изпитах чувството, че виждам нещо познато. Реших, че никога не съм идвал тук преди.
Почуках и отвътре долетя ехо.
Пъхнах ръце в джобовете си и зачаках.
Когато вратата се отвори, усмихнах се и кимнах на пъпчивата смугла прислужница с вид на пуерториканка.
— Да? — каза тя.
— Бих желал да се видя с госпожа Ивлин Фломел, ако обичате.
— За кого да съобщя?
— Брат й Карл.
— Оо, влезте, моля — покани ме тя.
Пристъпих в антре, чийто под представляваше мозайка от мънички червеникавооранжеви и тюркоазени плочки, стените бяха облицовани с махагон, а отляво помещението бе преградено от някакви растения с големи зелени листа. Един куб от стъкло и емайл на тавана обливаше всичко в жълта светлина.
Момичето се оттегли и аз се огледах в търсене на нещо познато.
Нищо.
Така че, зачаках.
След малко прислужницата се върна, усмихна се, кимна и ме покани:
— Моля, последвайте ме. Тя ще се срещне с вас в библиотеката.
Изкачих след нея три стъпала и в коридора минахме покрай две затворени врати. Третата от дясната ми страна се оказа отворена и прислужницата с жест ми посочи да вляза там. Пристъпих и спрях на прага.
Като всички библиотеки, и тази беше пълна с книги. Освен това имаше три пейзажа, единият от тях на морско крайбрежие. Подът беше покрит с плътен зелен килим. Край огромното бюро стоеше голям глобус, обърнат с Африка към мен, а зад него от край до край по цялата стена се простираше прозорец с осем крила. Но никое от тези неща не ме бе накарало да спра.
Жената зад бюрото беше облечена в синьозелена рокля с V-образно деколте и широка яка, имаше дълга коса и бретон, чийто цвят бе кръстоска между облаци по време на залез и най-външния край на пламък от свещ в иначе тъмна стая, при това естествен, както някакси знаех, а очите й зад очилата, които мисля, че не й бяха нужни, грееха сини като езерото Ери в три часа в безоблачен летен следобед. Нюансът на сдържаната й усмивка отговаряше на косата й. Но никое от тези неща не ме бе накарало да спра.
Отнякъде я познавах, макар че не можех да се сетя откъде.
Пристъпих напред, също леко усмихнат.
— Здравей — казах аз.
— Седни, ако обичаш — покани ме тя и посочи един стол с висока облегалка и широки подлакътници, тумбест и оранжев, съвсем леко наклонен точно под ъгъла, в който обичах да се изтягам.
Послушах я, докато тя ме изучаваше.
— Радвам се да те видя отново тук и във форма.
— Аз също. Как я караш?
— Добре, благодаря. Трябва да отбележа, че не очаквах да те видя тук.
— Знам — излъгах аз, — но ето че дойдох, за да ти благодаря за сестринската добрина и загриженост.
Позволих в думите ми да се промъкне съвсем лека нотка на ирония, просто колкото да видя реакцията й.
В този момент в стаята влезе огромно куче — ирландски вълкодав — и се сви на кълбо пред бюрото. Последва го още едно, което два пъти обиколи глобуса, преди също да легне.