— Е — върна ми иронията тя, — това беше най-малкото, което можех да направя за теб. Трябвало е да караш по-внимателно.
— За в бъдеще ще взимам най-сериозни предпазни мерки, обещавам. — Не знаех каква игра играя, но тъй като тя не знаеше, че аз не знам, реших да продължавам, докато успея да измъкна колкото е възможно повече информация. — Предположих, че ще ти е интересно да видиш в каква форма съм, затова дойдох да ти се покажа.
— Така си е — отвърна тя. — Ял ли си?
— Лек обяд, преди няколко часа.
Жената позвъни на прислужницата и поръча храна. После пак се обърна към мен:
— Допусках, че може сам да си тръгнеш от „Гринуд“, щом си в състояние. Не мислех, че ще е толкова скоро, обаче, и не очаквах да дойдеш тук.
— Знам — рекох. — Затова и го направих.
Предложи ми цигара и аз я приех, запалих нейната, после и моята.
— Винаги си бил непредсказуем — заключи накрая тя. — Но докато в миналото това често ти е помагало, сега на твое място не бих разчитала на същото.
— Какво искаш да кажеш?
— Залозите са прекалено високи за блъфиране, а мисля, че именно това се опитваш да направиш, като се появяваш тук по този начин. Винаги съм се възхищавала на смелостта ти, Коруин, но не ставай глупак. Знаеш съотношението на силите.
Коруин? Отбележи го някъде, под „Кори“.
— Може и да не го знам — вметнах аз. — Не забравяй, че прекарах известно време в сън.
— Искаш да кажеш, че не си бил във връзка с никого?
— Не съм разполагал с такава възможност, откакто се събудих.
Тя наклони глава на една страна и присви чудесните си очи.
— Странно, но знае ли човек. Допускам, че е възможно. Не е изключено точно това да имаш предвид. За теб не е изключено. Засега ще приема твоята версия. В такъв случай може да се окаже, че си избрал умен и безопасен подход. Нека да помисля над това.
Аз дръпнах от цигарата си с надежда да каже още нещо. Но тя замълча, затова реших да се възползвам от преимуществото, което ми се струваше, че съм постигнал в тази игра, която не разбирах, с играчи, които не познавах, при залози, за които нямах понятие.
— Фактът, че съм тук, говори нещо — подхвърлих аз.
— Да — съгласи се тя. — Знам. Но ти си умен, така че той може да означава повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Ще изчакаме и ще видим.
Ще изчакаме какво? Ще видим какво? Нещо?
Тогава пристигнаха пържолите и каната с бира и временно бях освободен от необходимостта да правя загадъчни и общи изявления, които тя да възприема като хитри или предпазливи. Пържолата ми беше хубава, розова и сочна и аз лакомо разкъсах със зъби пресния хляб, с хрупкава коричка и жадно отпих от бирата. Тя се засмя, като ме погледна и се зае да реже мънички парченца от собствената си пържола.
— Обичам удоволствието, с което се хвърляш в живота, Коруин. Това е една от причините, поради които не бих искала да се разделиш с него.
— Аз също — измърморих.
Докато ядях, в главата ми нахлу спомен за нея. Видях я в дълга рокля с голямо деколте, зелена като зеления цвят на морето. Наоколо се носеше музика, танцуваха хора, зад нас шумяха гласове. Аз бях облечен в черно и сребърно и… Видението изчезна. Но то беше реална частица от моята памет, сигурен бях; и вътрешно се проклинах, че не мога да си го спомня в неговата цялост. Какво ми бе казвала тя, в нейното зелено, на мен, в моето черно и сребърно, през онази нощ, сред музиката, танците и гласовете?
Сипах и на двама ни още бира от каната и реших да изпробвам видението.
— Спомням си една нощ — започнах аз, — когато ти беше цялата в зелено, а аз носех моите цветове. Колко прекрасно изглеждаше всичко тогава… и музиката…
Лицето й доби леко замечтан вид, страните й порозовяха.
— Да — рече тя. — Хубави времена бяха… Наистина ли не си говорил с никого?
— Честна дума — заклех се аз, каквато и стойност да имаше това.
— Нещата много са се влошили — обясни тя, — а из Сенките има повече ужаси, отколкото някой бе предполагал…
— И…? — настоях аз.
— Той все още има проблеми — завърши тя.
— Оо.