— Да — продължи. — И ще иска да знае къде си.
— Точно тук — казах.
— Имаш предвид…?
— Засега — допълних аз, може би прекалено бързо, защото очите й се разшириха твърде много, — тъй като още не познавам изцяло състоянието на нещата. — Каквото и да означаваше това.
— Оо.
Довършихме пържолите и бирата си и хвърлихме двата кокала на кучетата.
После си сипахме по малко кафе и аз започнах да изпитвам известни братски чувства, но ги подтиснах. Попитах:
— Ами другите?
Това можеше да означава всичко, но звучеше безопасно.
За миг се изплаших, че ще ме попита какво имам предвид. Тя, обаче, се облегна назад, погледна към тавана и каза:
— Както винаги. Не се чува нищо ново. Може би твоето поведение сега е най-разумното. На мен самата ми харесва тук. Но как би могъл човек да забрави… блясъка?
Сведох очи, защото не бях сигурен какво трябва да изразяват.
— Невъзможно е — потвърдих. — Това никога не се забравя.
Последва дълго, неловко мълчание, след което тя попита:
— Мразиш ли ме?
— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Как бих могъл… като се вземе всичко предвид?
Изглежда й стана приятно и лека усмивка разкри зъбите й, които бяха много бели.
— Радвам се и ти благодаря. Не може да се отрече, че си джентълмен.
Кимнах и учтиво се усмихнах.
— Ще ме накараш да се възгордея.
— Едва ли, като се вземе всичко предвид.
И аз се почувствах неудобно.
Гневът не ме напускаше и се запитах дали тя знаеше към кого трябваше да го насоча. Имах чувството, че знаеше. Преборих се с желанието да й задам въпроса направо, като едвам успях да го подтисна.
— Е, какво предлагаш да се направи? — попита накрая тя и аз спонтанно отговорих:
— Знам, разбира се, че ми нямаш доверие…
— Как бихме могли да ти имаме доверие?
Обърнах си внимание да запомня множественото число.
— Добре тогава. За момента съм склонен да се поставя под твой надзор. Ще се радвам да остана тук, където ще можеш да ме държиш под око.
— А след това?
— След това ли? Ще видим.
— Умно — рече тя. — Много умно. Поставяш ме в неловко положение. — (Бях казал това, защото нямах къде другаде да отида, а придобитите ми с изнудване пари нямаше да стигнат за кой знае колко дълго.) — Да, разбира се, че можеш да останеш. Но нека да те предупредя — и при тези думи тя докосна предмета, който бях сметнал за някакъв вид медальон, окачен на верижка на врата й, — това е ултразвукова свирка за кучета. Донер и Блицен, които са тук, имат още четирима братя и всички те са обучени да ме пазят от лоши хора и да отговарят на изсвирването ми. Така че не тръгвай да ходиш на места, където присъствието ти не е желано. Едно, две захапвания и дори ти ще бъдеш повален от тях. Както ти е известно, благодарение на тяхната порода не са останали никакви вълци в Ирландия.
— Известно ми е — отвърнах аз, осъзнавайки, че наистина е така.
— Да — продължи тя, — на Ерик ще му хареса, че си мой гост. По всяка вероятност ще те остави на мира, а ти точно това искаш, n’est-ce-pas?
— Oui — казах аз.
Ерик! Това ми говореше нещо! Бях познавал Ерик и по някакъв начин беше много важно, че го бях познавал. Не наскоро. Но този Ерик, който бях познавал, все още се намираше някъде наоколо и това беше важно.
Защо?
Защото го мразех, ето коя бе една от причините. Мразех го достатъчно, за да съм обмислял как да го убия. Може би дори се бях опитвал.
Освен това между нас имаше някаква връзка, знаех го.
Роднинска?
Да, точно така. На никой от нас не му харесваше, че сме… братя. … Аз си припомнях, припомнях си…
Едрият, силен Ерик, с влажната къдрава брада и очи… същите като на Ивлин!
Внезапно ме заля нова вълна спомени, от която слепоочията ми започнаха да пулсират, а по врата ми изведнъж изби топлина.
Не позволих на нищо от това да даде израз на лицето ми, но си наложих да дръпна отново от цигарата и да отпия нова глътка бира, когато осъзнах, че Ивлин действително ми е сестра! Само дето името й не беше Ивлин. Не можех да се сетя как се казва, но не беше Ивлин. Трябва да внимавам, реших. Като се обръщам към нея няма да използвам никакво име, докато не си го спомня.