— За какво?
— Нали Коруин е убил Борел Хендрейк по време на Битката за Лабиринта.
— Те гледат философски на подобни неща.
— Всъщност от неговия разказ останах с впечатлението, че двубоят не е минал съвсем по правилата, макар че не вярвам да е имало някакви свидетели.
— Тогава просто не разравяй отново жаравата.
— Не съм и мислил да го правя. Просто се чудех дали не е възможно да са научили все пак някакви подробности, които да са сметнали за недостойни. Мислиш ли, че зад изчезването на баща ми могат да стоят те?
— Не знам — отвърна той. — Не си представям как това би се вписало в техните представи за достойнство и чест. Предполагам, че можеш да ги попиташ направо.
— Значи просто да отида при тях и да им кажа: „А бе, да сте отвличали баща ми?“
— Има много по-добри начини да се отгатне нечие отношение. Доколкото си спомням, ти получи в младостта си няколко доста ценни урока в това отношение.
— Но аз дори не се познавам с тях. Е, може и да съм се запознал с някоя от сестрите по приемите. Освен това се сетих, че съм виждал Ларсус и жена му няколко пъти от разстояние, но това е всичко.
— Хендрейк ще изпратят свой представител на погребението. Ако те представя, ти сигурно би могъл да пуснеш обаянието си в действие и да научиш някои важни подробности.
— Знаеш ли, това май ще е единственият възможен начин — казах аз. — Моля те, бъди така добър да ме представиш.
— Чудесно.
Мандор разчисти масата с един жест и веднага я зареди отново. Този път върху нея се появиха палачинки с най-невероятни пълнежи и заливки, както и нова порция пресни кифлички с различни подправки. Хапнахме, без да говорим, наслаждавайки се на меката топлина на въздуха, на птичите песни и лекия ветрец.
— Иска ми се да разгледам Амбър на спокойствие — подхвърли той след известно време.
— Сигурен съм, че ще успея да го уредя — отвърнах аз. — Искам лично да те разведа. Знам една страхотна гостилница на Алеята на Мъртъвците.
— Сигурно е „При Кървавия Еди“.
— Би била, ако не сменяха периодично името.
— Чувал съм за нея и ми беше доста любопитно.
— Някой ден непременно ще отидем.
— Чудесно.
Мандор плесна с ръце и на масата се появиха съдове с плодове. Долях си кафе и опитах кадотските смокини в разбита сметана.
— Ще обядвам с майка ми — отбелязах аз.
— Да. Чух ви.
— Виждахте ли се често с нея напоследък? Как живееше тя?
— Както сама каза — в усамотение.
— Смяташ ли, че е намислила нещо?
— Вероятно — каза той. — Не си спомням да е седяла някога със скръстени ръце.
— Някаква представа какво точно?
— Защо да гадаем, след като най-вероятно тя ще ти го каже направо?
— Мислиш ли?
— Ти имаш предимството пред всички останали да си неин син.
— И пречка в живота в известен смисъл.
— Все пак тя сигурно би споделила с теб неща, които няма да каже на никого.
— С изключение на Джърт, може би.
— Как ти хрумна това?
— Винаги го е обичала повече от мен.
— Странно, чувал съм го да казва същото за теб.
— Виждате ли се често?
— Често? Не.
— А кога се видяхте за последен път?
— Преди около два цикъла.
— Къде е той?
— Тук, в Хаос.
— В Сауал? — Имах видения, в които той се присъединяваше към предстоящия обяд. Не бих простил нещо подобно на Дара.
— В някое от по-затънтените му измерения, струва ми се. Трудно е човек да разбере кога точно се прибира, колко време остава тук и кога си тръгва.
Сещах се за някои от резиденциите в крайните измерения на Сауал. Щеше да ми е доста трудно да го проследя, ако тръгне по страничните им коридори, които проникват дълбоко в Сенките. Не че имах желание да се занимавам с нещо подобно точно сега.
— Какво го е довело тук този път? — попитах аз.
— Същото, което и теб — погребението. Както и всичко свързано с него.