Вдигнах плочата. Изцапаният ми плик беше все още там, неразпечатан. Отворих плика и измъкнах от него бележката.
Разгънах я и прочетох момчешките си драскулки: „Какво се е случило, Ранда? Чаках те, но ти не дойде.“ Под моите два реда една много по-старателна ръка бе изписала: „Не мога да идвам повече, защото моите родители казват, че си вампир или демон. Ужасно съжалявам, защото ти си най-милият вампир или демон, който познавам.“ Никога не се бях сетил за тази възможност. Странно, колко погрешно може да бъде разбран човек.
Поседях още известно време. Спомените продължиха да напират. Тук бях научил Ранда на танца на кокалите — една доста забавна игра. Щракнах с пръсти и една купчина полуразпаднали се кости прошумоля тихо в ъгъла. Моята несръчно направена магия все още си беше на мястото. Костите се изправиха, покрити с паяжини, части от тях се отрониха на пода, но въпреки това по-малките се завъртяха около по-големите, пропуквайки при всяко докосване. Накарах ги да „затанцуват“ още по-бързо.
Една сянка прекоси прага и чух нечие прихване.
— Мътните да ме вземат? Значи така си прекарвате времето в Хаос, а?
— Люк! — възкликнах аз. Той се приближи към мен; моите „танцьори“ се сринаха на пода и се превърнаха в малки сиви купчинки. — Какво правиш тук?
— Продавам гробищни парцели — каза той. — Искаш ли да ти предложа някой?
Беше облечен с червена риза и кафяви бричове, затъкнати в кафявите му ботуши от чортова кожа. От раменете му се спускаше светлокафяво наметало. На лицето му бе цъфнала огромна усмивка.
— Не трябваше ли да седиш на трона си?
Усмивката му отстъпи за момент пред леко учудване, но мигом се завърна.
— О, имах нужда от малка почивка. Ами ти? Скоро май ще има някакво погребение?
Кимнах.
— Малко по-късно — казах аз. — Аз също поспрях, за да си почина. Как успя да се озовеш тук все пак?
— Надуших те както обикновено. Щеше ми се да поприказвам с някой по-интелигентен събеседник.
— Сериозно. Никой не знаеше, че ще дойда тук. Аз самият не го знаех до последния миг. Аз…
Зарових ръце в джобовете си.
— Не си ми пробутал пак някое от твоите сини камъчета, нали?
— Не, не е толкова просто — отвърна той. — Имам нещо като съобщение за теб.
Изправих се и тръгнах към него, вгледан внимателно в лицето му.
— Добре ли си, Люк?
— Разбира се. Както обикновено пращя от здраве.
— Да се озовеш толкова близо до Хаос не е въпрос на някоя елементарна хитринка. Особено ако никога преди не си идвал тук. Как успя да го сториш?
— Ами, доста неща са ми минали през главата, друже. Да речем, че ми е в кръвта.
Той отстъпи от вратата, а аз излязох навън. Почти без да се замисляме, тръгнахме с отмерена крачка, без някаква определена посока.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — отбелязах аз.
— Ами, баща ми е прекарвал доста време тук. Всъщност тук някъде се е срещнал с майка ми.
— Не знаех за това.
— Откъде би могъл да знаеш? Ние никога не говорехме за близките си, не помниш ли?
— Да — казах. — Пък и никой така и не успя да ми каже, откъде е дошла Джасра. И все пак Хаос… Трябва да е била доста далеч от дома.
— Всъщност тя е била доведена от някоя от близките Сенки — обясни Люк.
— Доведена?
— Да, работила е доста години като камериерка. Започнала е съвсем млада, струва ми се — в имението Хелграм.
— Хелграм? Та това е родът на майка ми!
— Точно така. Тя е била и компаньонка на лейди Дара. Така именно е изучила Умението.
— Джасра е учила магия при майка ми? И се е срещнала с Бранд в Хелграм? Това означава, че Хелграм вероятно имат нещо общо със заговора на Бранд, Черния път и войната…
— … и така лейди Дара тръгнала, за да открие баща ти.
— Защото е искала да стане адепт едновременно на Логрус и на Лабиринта, така ли?