— Може би — каза той. — Аз не съм бил там. Още ме е нямало.
Повървяхме по каменистата пътека, която отбиваше встрани край гъсталак от мрачни храсти, минаваше край каменна гора и се прехвърляше по тясно мостче над черен поток, в който се отразяваха облаците и високите клони на дърветата. Няколко нападали листа прошумоляха, подгонени от блуждаещия вятър.
— Как така не си ми споменавал за това напоследък? — попитах аз.
— Смятах да ти кажа, но все отлагах за друг път — каза Люк. — Толкова неща ми се насъбраха.
— Така си е. Всеки път, когато се срещахме, все изникваше нещо. Но сега… Да не би да си решил, че няма закъде повече да отлагаш и че трябва на всяка цена да узная за това?
— О, не съвсем. — Люк спря и се облегна на един надгробен камък. Дясната му ръка сграбчи плочата, кокалчетата му побеляха от напрежението. Част от каменния ръб се превърна в прах, който се посипа по земята като ситен сняг. — Не съвсем — повтори той. — Споменах го между другото. Може би информацията ще ти свърши някаква работа, може би — не. Кой знае.
Изведнъж плочата поддаде със скрибуцане и изпод дланта на Люк се изтърколиха няколко по-едри камъчета от нея. Той като че ли не забелязваше това, или пък не му обръщаше никакво внимание.
— Защо тогава си бил целия този път?
Люк пусна плочата, обърна се в посоката, от която бяхме дошли, и тръгна натам.
— Пратиха ме, за да ти съобщя нещо, и аз не можах да откажа — каза той след две-три крачки. — Реших, че ако започна по-отдалече, ще ми е по-лесно да стигна до същественото.
Нещо се пропука с трясък зад гърба ми. Обърнах се и видях как надгробната плоча се разпадна на малки парченца, които се смесиха с камъчетата на пътеката.
— Я да ти видя ръката — казах.
Люк я изтръска и я протегна. До основата на показалеца му трепкаше мъничко пламъче. Той го притисна с палеца си и то изгасна. Закрачих по-бързо и Люк ме настигна.
— Люк, знаеш ли какво си ти?
— Нещо в мен като че ли ми го нашепва, братче, но въпреки това не знам. Просто чувствам… чувствам, че нещо не е наред. Май ще трябва да ти изрецитирам посланието възможно най-бързо, докато все още мога.
— Не. Задръж — казах аз и ускорих темпото още повече.
Над нас прелетя черна сянка, която потъна сред дърветата. Беше твърде бърза, за да успея да разпозная формата й. Застигна ни ненадеен порив на вятъра.
— Знаеш ли какво става? — попита Люк.
— Мисля, че да — казах аз, — и искам да направиш точно това, което ти кажа, колкото и странно да ти стори. Става ли?
— Защо не? Ако не се доверя на благородник от Хаос, тогава на кого?
Преминахме почти на бегом край мрачния шубрак. Моят мавзолей беше съвсем наблизо.
— Знаеш ли, въпреки това има нещо, което се чувствам задължен да ти кажа още сега — настоя Люк.
— Изчакай. Моля те.
— Важно е, да знаеш!
Хукнах напред и той се затича, за да ме настигне.
— Става въпрос за твоето присъствие в Хаос точно сега.
Протегнах ръце и блъснах вратата на каменната постройка. Влетях вътре и с три големи крачки се озовах в ъгъла. Паднах на колене, грабнах една глинена купа и я избърсах набързо с края на наметалото си.
— Мърл, какво правиш, по дяволите? — попита Люк. Току-що бе влязъл.
— Само минутка и ще ти покажа — казах аз и измъкнах кинжала си.
Сложих купата върху погребалния одър, нагласих китката на лявата си ръка над нея и я резнах с кинжала.
Но вместо кръв от раната изскочиха пламъци.
— Не! Проклятие! — извиках аз.
Свързах се с Колелцето, открих нужната нишка, проведох по нейния канал нужното оздравяващо заклинание и го насочих към раната си. Пламъците секнаха и от нея мигом потече кръв. Проклинайки, заповядах на заклинанието да поддържа раната в това състояние.
— Наистина се държиш странно, Мърл — каза Люк. — Не мога да не ти го призная.
Оставих кинжала и стиснах с дясната си ръка порязаната китка над раната. Кръвта потече по-бързо. Погледнах Люк. На лицето му се бе изписало напрежение. Притиснах отново китката си. Купата се бе напълнила почти до половината.