— Каза, че ще ми се довериш.
— Боя се, че си прав — отвърна ми той.
Три четвърти…
— Трябва да изпиеш това Люк — казах аз. — Сериозно ти говоря.
— Някак си знаех, че ще поискаш това от мен. И, ей Богу, кой знае защо, идеята ти ми допада. Имам чувството, че точно сега ужасно се нуждая от помощта ти.
Той се пресегна, взе купата и я вдигна към устните си. Притиснах дланта си върху раната. Отвън вятърът подухваше равномерно.
— Дай я насам, щом привършиш. Ще ти трябва още.
Чувах едрите му глътки.
— По-добра е дори от тъмното пиво — каза той. — Не знам защо. — Остави купата на одъра. — Само дето е малко солена.
Пуснах раната си и напомпах отново с юмрук.
— Хей, братче, ама така ще изгубиш доста кръв. Вече се чувствам добре. Само съм малко замаян. Не ми трябва повече.
— Напротив, трябва ти. Повярвай ми. Давал съм повече кръв, отколкото сега, и на другия ден участвах в състезание. Нищо ми няма.
Вятърът заблъска с вой стените на мавзолея.
— Ще ми кажеш ли какво става? — попита той.
— Люк, ти си дух на Лабиринта.
— В какъв смисъл?
— Лабиринтът прави копия на всички, които са преминали по него. При теб се забелязват всички признаци. Познавам ги добре.
— Хей, ама аз си се чувствам съвсем истински. Освен това не съм и припарвал до Лабиринта в Амбър, използвах другия, в Тир-на Ног’т.
— Очевидно той контролира и другите си две копия. Спомняш ли си коронацията си в Кашфа?
— Коронация ли? Ей Богу, не! Искаш да кажеш, че съм се изкачил на трона, така ли?
— Аха. Риналдо Първи.
— Мътните да го вземат! Обзалагам се, че мама е щастлива.
— Сигурен съм в това.
— Тогава всичко е доста странно. След като сме двама Риналдовци. Ти, изглежда, си наясно с този феномен. Как се оправя Лабиринтът по въпроса?
— Духовете като теб живеят съвсем кратко. Освен това, колкото по-близо до Лабиринта се намират, толкова по-голяма е силата им. Той сигурно е изхабил доста енергия, за да поддържа присъствието ти тук. Ето, изпий това.
— Дадено.
Той пресуши още половин купа и облиза устните си.
— А какъв е номерът с безценната течност?
— Кръвта на Амбър, изглежда, освобождава духовете от властта на Лабиринта.
— Искаш да кажеш, че съм нещо като вампир?
— Би могъл да го наречеш и така, в чисто теоретичен аспект.
— Не съм убеден, че това обяснение ми харесва, особено след като се отнася и за мен.
— Има си и своите недостатъци, разбира се. Но всичко по реда си. Чакай първо да се стабилизираш и тогава ще се захванем с по-тънките подробности.
— Добре. Аз съм идеалният слушател.
Отвън се дочу стържене като от търкалящ се воденичен камък, последвано от тихо издрънчаване.
Люк погледна натам.
— Това едва ли е само от вятъра.
— Пийни за последно — казах аз и потърсих кърпичката си. — Това би трябвало да те задържи.
Люк обърна купата на един дъх, а аз превързах китката си с кърпичката. Той ми помогна да завържа краищата й на възел.
— Хайде да се махаме оттук — казах. — Надушвам неприятности.
— Нямам нищо против — отговори Люк и в този миг на вратата се появи фигура. Беше осветена толкова силно в гръб, че контурите й се размиваха в сиянието.
— Никъде няма да ходиш, Дух на Лабиринта — произнесе един почти познат глас.
Накарах Колелцето да освети фигурата.
Беше Борел, озъбен в доста недоброжелателна усмивка.
— Ей сега ще се превърнеш в чудесна голяма свещ, служителю на Лабиринта — каза Борел.
— Грешиш, Борел — заявих аз и вдигнах Колелцето.
Изведнъж между нас изникна образът на Логрус.
— Борел? Майсторът на меча? — обади се Люк.
— Същият — отвърнах.
— О, мамка му! — промърмори той.
Глава 5
Насочих две от най-смъртоносните енергии на Колелцето право към Борел, но проекцията на Логрус ги пресрещна и неутрализира.