— Аха — съгласих се аз. Тунелът започна да се разпада. От стените и пода се отчупиха големи отломки. През появилите се отвори прозираше само мрак. Продължихме напред, като ги прескачахме. Внезапно нещо удари напълно безшумно тунела за втори път и всичко около нас се разпръсна на безброй малки частички.
Паднахме.
Е, не точно падахме, а по-скоро се носехме из някаква сумрачна мъгла. Около нас вече нямаше под, стени или каквото и да е друго. Усещането беше като при падане, само дето не се виждаха никакви ориентири, за да можем да доловим движението.
— Проклятие! — чух гласа на Коруин.
Носехме се, падахме, летяхме — или каквото там правехме — известно време и той промърмори:
— Бяхме толкова близо!
— Там има нещо — обади се неочаквано Люк и посочи някъде вдясно.
Там се мержелееше някаква сивкава маса. Свързах съзнанието си с Колелцето и насочих една силова нишка в тази посока. Каквото и да имаше там, то не беше живо същество. Заповядах на нишката да ни поведе.
Не усетих някакви признаци на движение, но нещото стана по-голямо, прие познати очертания и започна да придобива лек червеникав оттенък. След като различих и стабилизаторите, вече знаех какво ни очаква.
— Прилича на онази твоя картина на Поли Джексън — каза Люк. — Има даже сняг по капака.
Да, приближавахме се точно към моя червено-бял Шевролет ’57.
— Това е овеществен образ. Извличали са го и преди от съзнанието ми — отвърнах аз. — Може би защото споменът за него е особено ярък, тъй като обичах да го гледам често. Освен това си струва — доста удачен избор в нашето положение.
Пресегнах се към дръжката на вратата, хванах я и натиснах бутона. Вратата — разбира се — не беше заключена. Баща ми и Люк също се хванаха за автомобила. Отворих вратата, седнах зад волана и отново я затворих. Двамата вече се бяха качили. Ключовете си бяха на мястото, точно както очаквах.
Опитах да запаля. Двигателят ми се подчини безпрекословно. Загледах се напред в бездънната белезникава безкрайност. Включих фаровете, но ефектът беше почти нулев.
— Сега какво? — попита Люк.
Включих на първа, освободих ръчната спирачка и отпуснах съединителя. Натиснах газта и ми се стори, че колелата се въртят. Няколко мига по-късно превключих на втора, малко след това на трета.
Подадох още газ. Мъглявата гледка пред нас като че ли изсветля леко, но аз си помислих, че това най-вероятно се дължи на продължителното взиране. Не усещах някакво особено съпротивление в кормилото. Натиснах по-силно педала на газта.
Най-неочаквано Люк се пресегна и включи радиото.
— … несигурни за шофиране — долетя мигом гласът на говорителя. — Затова ви съветваме да поддържате умерена скорост.
Последва „Керван“ на Уинтън Марсалис.
Приех съобщението съвсем на сериозно и намалих скоростта. Това предизвика ефект на леко триене, сякаш се плъзгахме по лед.
Последва усещане за движение и далечината като че ли просветна. Едновременно с това ми се стори, че тялото ми придоби допълнителна тежест и потъна по-дълбоко в седалката. След малко чувството, че се движим по твърда повърхност, стана доста по-осезаемо. Зачудих се какво ли би станало, ако завъртя кормилото, но реших да не опитвам.
Звукът от триенето на гумите стана по-твърд. Отляво и отдясно се появиха смътни очертания, които засилиха усещането за движение и скорост. Далеч напред светът изглеждаше още по-ярък.
Намалих още — започнах да усещам, че се намираме на истински път с доста лоша видимост. След няколко минути фаровете също поеха реалната си роля, разкривайки няколко отминаващи очертания, които добиха формата на дървета, насипи, храсти и скали. Огледалото за обратно виждане продължаваше да отразява познатата празнота.
— Като в доброто старо време — каза Люк. — Отиваме за пица след кофти вечер.
— Ъхъ — съгласих се аз.
— Надявам се, че другото ми „аз“ ще се сети да отвори пицария в Кашфа. Хич няма да е излишна, не мислиш ли?
— Ако стане така, непременно ще се отбия.
— Къде мислиш, че ще ме запрати цялата тази бъркотия?
— Не знам, Люк.
— Искам да кажа, че не мога да продължавам да пия кръвта ти. Ами другият Риналдо?