— Мисля, че мога да ти предложа работа, която ще реши проблема — обади се Коруин. — Поне за известно време.
Дърветата вече си бяха съвсем истински, а наоколо се носеше доста убедителна мъгла. Влагата покри предното стъкло с малки капчици.
— Какво искаш да кажеш?
— Минутка само.
Сред мъглата се появиха и първите реални щрихи на пейзажа. Изведнъж осъзнах, че се движим не по асфалт, а по доста равен черен път. Намалих още малко, за да избегна излишните рискове.
Един голям фрагмент от мъгливата пелена изчезна или беше отнесен от вятъра и пред нас се появи огромно дърво. Част от почвата около дънера му светеше с неонова светлина. Картината ми се стори странно позната…
— Тук някъде трябва да е твоят Лабиринт, нали? — попитах аз. Пътят изсветляваше все повече. — Файона ме доведе веднъж тук.
— Да — каза баща ми.
— Неговият образ се противопостави на Логрус в мавзолея и след това ни поведе през тунела, нали?
— Да.
— Значи… той също притежава разум. Като другия в Амбър, като Логрус…
— Така е. Спри ей там, в разчистения участък край дървото.
Завъртях волана и насочих колата към равното място, което му бе посочил. Мъглата си беше все още тук, но вече не чак толкова гъста, колкото в началото. Сигурно беше някъде около полунощ, ако се съдеше по играта на сенките наоколо, но блясъкът на ексцентричния Лабиринт озаряваше всичко по-ярко от дневна светлина.
Слязохме от шевролета и Коруин каза на Люк:
— Духовете на Лабиринта не съществуват дълго.
— И аз чух нещо подобно — отвърна му Люк. — Да знаеш някакви полезни трикове за такива като мен?
— Знам ги до един. Налага ми се.
— О?
— Татко… — почнах аз. — Искаш да кажеш…
— Да — отговори ми той. — Нямам никаква представа къде се намира моят оригинал.
— С теб се срещах напоследък, нали? Ти си онзи, който посещаваше Амбър?
— Да.
— Разбирам. И все пак ти не си като останалите.
Той протегна ръка и я сложи на рамото ми.
— Не съм. — И погледна към Лабиринта. — Аз създадох това нещо. Аз съм единственото създание, което е преминавало някога по него, следователно и единственият дух, който този Лабиринт може да призове. Той гледа на мен като на нещо повече от свой инструмент. Ние поддържаме връзка и той, изглежда, е склонен да вложи в мен нужната енергия, за да продължа да съществувам. Така е от доста време насам. Имаме си общи планове, макар връзката ни да изглежда по-скоро символична. Предполагам, че духовете на Лабиринта в Амбър и тези на Логрус са много по-нетрайни.
— Мога да го потвърдя — казах аз.
— … с изключение на една от тях, на която ти си помогнал. Благодаря ти за това. Сега тя е под моя закрила и така ще бъде докато времето й изтече.
Коруин пусна рамото ми.
— Все още не си ме запознал както му е редът с твоя приятел — каза той.
— Извини ме. Наистина забравих. Люк, искам да те запозная с баща си — Коруин Амбърски. Сър, това е Люк, известен по-скоро като Риналдо, син на твоя брат Бранд.
Очите на Коруин се разшириха за миг, но той протегна ръка, изучавайки лицето на Люк.
— Радвам се да запозная с приятеля на сина си, който освен това е и мой роднина.
— За мен е удоволствие, сър.
— Чудех се какво в теб ми изглежда толкова познато.
— Добре, че някои истини изплуват постепенно на повърхността. Така човек успява да поуталожи страстите си.
Татко се засмя.
— Вие двамата къде се запознахте?
— В училище — отвърна Люк. — В Бъркли.
— Логично. Трудно бихте се срещнали в Амбър — каза Коруин и се обърна към Лабиринта. — Бих изслушал с удоволствие историята ти, но първо искам на свой ред да ви представя някого. Елате с мен.
Той се запъти към бляскавите линии и ние го последвахме. Край нас отплуваха няколко парцаливи къса мъгла. Като се изключи шумът от стъпките ни, наоколо цареше тишина.
Стигнахме до ръба на Лабиринта, спряхме и се загледахме в него. Очертанията му бяха наистина грациозни, а размерите му твърде големи, за да бъде обхванат с един поглед. Веднага почувствах пулсиращата сила, която извираше от него.